Забранените пиеси или за цензурата при социализма

12/27/12 23:45
(http://e-vestnik.bg/)

Забранените пиеси или за цензурата при социализма

Тодор Живков чете реч на тържествено събрание по случай 75 години Народен театър “Иван Вазов”. Снимка: Изгубената България

Имало ли е забранени пиеси по време на социализма? Ако има, кои са те и какви са причините да бъдат спирани? Вече 23 години театралните историци у нас отбягват да отговорят на тези въпроси.

„Ако обективно и честно погледнем в историята на нашата литература, ще трябва с горчивина да признаем, че между празните лавици на някои литературни жанрове най-празна като че е лавицата на драматургията.” - из „Задочни репортажи за България” на Георги Марков.

Годината е 1964 – хит е филмът на Въло Радев „Крадецът на праскови” с Раде Маркович и Невена Коканова, замръзва Черно море, излиза дебютният албум на Ролинг Стоунс „Routе 66”, Боян Радев печели първия си олимпийски златен медал по класическа борба, утвърден е химнът на България, провежда се първият конкурс за естрадна музика, Рита Павоне е любимка, а „Питър, Пол и Мери” вече са вдъхновили Лили Иванова за кавъра й „Ако имах чук”, „Златният Орфей” се предава на живо по Българска телевизия и улиците опустяват, Анди Уорхол прави шаржа със снимката на Мерилин Монро, а Горуня извършва единствения и неуспешен опит за преврат над Тодор Живков, „Ропотамо” и „Феята” вече са препълнени със софийска бохема, а по купоните се ухажват с танца „let kiss”. Българите са осем милиона и половина и имат 100 хиляди телевизионни приемници, на 9-ти февруари в САЩ се излъчва по телевизията концерт на “Бийтълс” – гледат го 73 милиона.

„Сега, когато се правят показни приготовления за празнуване на 20 години от 9 септември, режимът изглежда държи здраво юздите. Комунистическата партия, съюзена с комунизирания Земеделски съюз и подкрепяна от руснаците, контролира пресата и радиото, и има на свое разположение повсеместна държавна мрежа от войска, милиция, вътрешни войски и тайна полиция, и няма никакви основания да се опасява от ефективна опозиция.” Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм.

Тодор Живков не харесал пиеса

Годината е 1964-та, София – подготвя се празнуването на 20 годишнината от 9-ти септември. Краят на театралният сезон е изпълнен с вълнения. Иде Третият Национален преглед на българската драма и театър, който се провежда на всеки пет години. Автобуси от цяла България превозват възбудени театрали и мащабни декори от всички кътчета на страната, предварително избрани от районни комисии, комитети и мастити театроведи. Народен театър, като абсолютен център на „културата и просветата”, домакинства. Сред бароковия разкош на най-голямата ни сцена, в плюшената червена ложа винаги присъства Първият секретар на Република България – Тодор Живков, някога мечтал да стане актьор, но изиграл единствено ролята на Гошо Кокалчето в любителска трупа. Но тази скромна част от биографията на Първия не обяснява напълно страстта му към театъра. Знаем, че социализмът отдава огромно значение на колективното изкуство „театър”, като най-ефективно средство за пропаганда, а и нали всичко се прави за народа. Телевизията едва прохожда, а киното, независимо от съветите на Ленин, е с по-малка производителност. Театралното изкуство е награждавано и съблюдавано от градски, районни, национални прегледи, комитети и отдели „за правдивото изобразяване на действителността в нейното революционно развитие”. Стотици чиновници, съюзи, литературни и театрални дейци, комисии, списващи театрали, будни граждани се включват в армията на съблюдатели на единствено възможния „социалистически реализъм”. Последната дума е на Тодор Живков и затова всяко потрепване от червената ложа в театъра е следено внимателно - от артистите на сцената до гардеробиерката в публиката. Игра на пинг понг съпътства всяко важно представление.