Тези дни „Нойе Цюрхер Цайтунг” публикува есето на писателя Георги Господинов „Българският аероплан”. С разрешението на автора ви представяме текста в оригинал:

В началото на миналия век летящото чудо силно съблазнява младите балкански държави, а българският цар Фердинанд е първият държавен глава в света, който лети със самолет още през 1910-та. Български офицери са разпратени из Франция, Германия и Русия, за да се учат на въздухоплаване. А след Триполитанската (Турско-италианската) война през 1911 г., когато за пръв път се използва самолет в бойни действия, българската армия решава, че това ще е новото супер оръжие. Само че в навечерието на Балканската война през 1912-та армията разполага само с два сферични балона и авиационно отделение с един-единствен самолет, който за зла участ бил повреден. Затова още в първите дни на мобилизацията тръгва трескаво пазаруване на самолети и през октомври, край Одрин, България вече има три самолета “Албатрос”, а за по-малко от година самолетният парк се увеличава с цели 29 най-различни модели. Макар че по това време България е населявана от едва 4,5 милиона души, тя успява да мобилизира за Балканската война над 600 000 войници.

Българските неволи на Маринети

В ранната есен на 1912 година футуристът Филипо Томазо Маринети заминава за Балканите като кореспондент на френския вестник Gil Blas. Пътува с мощния си автомобил Изота Фраскини, 100 конски сили, както надлежно е отбелязал в своя късен мемоар “Една италианска чувствителност, породена в Египет”. Но точно в България, близо до София, автомобилът се поврежда. Какъв футуризъм, каква скорост може да има по балканските пътища!

Филипо Томазо Маринети (1876-1944)

След като се разбира, че автомобилът не може да бъде поправен, Маринети си купува кон и така от 100-те конски сили се оказва принуден да се задоволи с една. Но това не е краят на българските му неволи - конят му безцеремонно е “мобилизиран” и взет за фронта от българския Генерален щаб. Превърнал се съвсем в пехотинец, “в разтеклия се шоколад на един проливен октомври”, Маринети наема каруца с два бивола. Така човекът, който манифестно възпява скоростта, пада от 100 конски сили до две биволски. На това място всеки обикновен футурист би се превърнал в класически реалист, но не и Маринети.

Седмица по-късно той вече е на бойната линия, близо до Одрин, където българските войски затягат обсадата на града. Битките за Одрин са тежки, крепостната стена, строена от германски инженерни сили, е обявена за непревземаема. Или за преодолима само от прусаци. Когато след няколко месеца Одрин пада, на българите пак им излиза името “прусаците на Балканите” - едно клише, за което не е ясно доколко е за добро...

"По пет на нож!"

Но нека видим цялата картина през техните очи. Събрани набързо от малки села и градчета, вчерашните орачи и овчари газят в калта по хълмовете и тичат през окопите със затъкнати на пушките си ножове. “Напред, на нож” е най-често чуваният боен вик. Този вик също ще влезе в бъдещата поема на Маринети, изписан в популярната си неофициална версия “По пет на нож”. Очевидци си спомнят как врагът чувал грешно българския вик по този кръвожаден начин и това всявало допълнителен ужас. Във всеки случай версията станала много разпространена. Но да се върнем на бойното поле. Оръдията гърмят, чува се „дзанг тумб туууум, дзази дзази дзази” (по Маринети), викове “По пет на нож”, някъде цвилят ранени коне, а горе, о чудо, лети нещо невиждано - самолет. Долу - кал, ножове и първобитно клане, а горе - авиация, летящи хора и машини. И това ако не е културен шок и смесване на времена! Футуризмът е витаел във въздуха, както се казва. Като аероплан, бих добавил с усмивка.

Така под целия хаос, под гърмежите, виковете и бръмченето на българския аероплан се раждат първите части на каноничната за футуризма поема “ZANG TUMB TUMB”. Тъкмо частта „Бомбардировката на Адрианопол“, писана на тази фронтова линия, ще стане най-популярната й част.

Поемата "ZANG TUMB TUMB"

Летящото сандъче

Същите тези дни Маринети става свидетел на първия боен полет на българската авиация - той е първият и в цяла Европа, както твърдят историците след бомбардировките над Триполи предишната година. Българският аероплан, един „Албатрос“ (германско производство), се вдига в небето на 16 октомври, единствения слънчев ден от началото на войната, и прави разузнавателен полет над Одрин. Лети на едва 400-500 метра над града, над високите джамии на Одрин. Виждат се ясно армиите и цивилното население, което съзерцава с ужас бръмчащото чудовище. Самото чудовище се движело с невъобразимата скорост от 70 км. в час.

Нека си представим тази дървено-телено-платнена конструкция, сандъчето с двамата пилоти, без кабина, без парашути, с пърпорещ бензинов мотор. Да видим как прелита ниско и бавно над врага, който безпроблемно би могъл да го свали с пушките си. Отстрани на това летящо сандъче са привързани два коша със слама, а в тях - така наречените бомби, две най-обикновени ръчни гранати, каквито се ползват при сухоземен бой. Така изглеждал първият бомбардировач през онази 1912 година. Към края на полета пилотите хвърлили гранатите над железопътната гара Караагач. „Войниците долу се пръснаха като пилци и захвърлиха пушките си“, пише по-късно единият пилот. „И двете бомби не дадоха резултат“, отбелязва другият. Но звукът от двете ръчни гранати може да се чуе измежду всичките zang tumb tuuuummb в поемата на Маринети.

Едно 15-годишно момиче

Но ето кое е събитието, документирано с дата и час в най-известната творба на футуризма - хвърлянето на позиви (манифести) от въздуха над Одрин. Едно 15-годишно момиче, Райна Касабова, доброволка в полевата болница край Одрин, се качва заедно с екипажа и хвърля отгоре позивите, които съдържат призив към войската да се предаде. Това се оказва първото в света участие на жена в боен полет. Маринети едва ли подозира, че този “бавен сняг от малки манифести”, както поетично го описва в поемата си, е произведен от женска ръка.

В небето над Одрин

Струва ми се, че колкото на шега, толкова и сериозно, бихме могли да кажем, че към 5 следобед на 30 октомври 1912 г. един кръжащ аероплан и свободно падащите от него думи раждат идеята за “parole in liberta”. Буквалността на летящите текстове може да се види графически на страниците на тази поема, след която, впрочем, полиграфията вече не е същата. Както излиза, “голямото бррррръмчене на един български моноплан (пла-пла-пла-пла-пла-пла)” е изпропелерило в ухото на Маринети една нова поетика.

Послепис

Точно 10 години по-късно, на 100 километра от Одрин, едно 18-годишно момче от Ямбол, Кирил Кръстев, започва заедно с приятелите си да издава първото и единствено в България футуристко списание - Crescendo. Вдъхновени от “българския аероплан” на Маринети, те по цели нощи разиграват поемата в градския парк с всичките й звукоподражания и гърмежи, за ужас на кротките граждани. Научавайки за тях, Маринети им праща топло писмо и куп книги. Списанието има кратък живот. Българският футуризъм и дадаизъм - също.

След още 10 години, през зимата на 1931-ва, Маринети идва в София - този път със самолет, за да си няма главоболия заради българските пътища. Светът по това време вече е друг и някогашното ямболско момче съзнателно ще избегне срещата със своя футуристки кумир, превърнал се в „Поетът на Мусолини”. Въпреки това Маринети е приветстван в препълнен салон, пред който рецитира с цялата си страст откъси от “Българският аероплан”. Твърде вероятно е самите пилоти от 1912-та да са присъствали на тази среща. Те все пак са съавтори.

Автор: Г. Господинов; Редактор: Д. Попова-Витцел