От дебели опашки до Дебелия Тони

Прогнозите за социално-икономическите променливи са надеждни колкото и хороскоп, тоест нека не разчитаме на тях през 2013 г. Вместо това се нуждаем от системи, които не се разпадат, когато направим някаква грешка Този факт може и да изглежда заслепяващо очевиден, но явно е и твърде “тривиален”, твърде лесен за разбиране и прилагане, за да отговори на духа на времето. Защото, макар и онези, които рискуват собствените си пари, да са готови да платят повече за простота и
практичност, някои други - учени, водени от стремежа за “ранг” и статут, както и менидж-
мънт консултанти, икономически “експерти” и финансови анализатори, имат стимул да се
отдадат на сложността и бъркотията. Това съществено ограничение върху прогнозите няма скоро да изчезне. Непред- сказуемостта е част от всяка система, която е предразположена към “дебелите опашки”, тоест доминирана от редки събития или това, което аз наричам черни лебеди. Не си мислете, че сложните формули, теорията на хаоса, базираните на волята на играчите модели или някоя друга мания ще дадат по­добри и полезни прогнози от тези вече про­валени икономически методи, които все още преподаваме на студентите си Да продадеш точна прогноза на притес­нен инвеститор е все едно да предложиш вода на пресъхнал от жажда изследовател, изгубен в пустинята Сахара. Предвижданията са добра терапия, произтичаща от желанието на човека за сигурност. Това положение може и да е било приемливо в някой древен свят, но едва ли е подходящо в днешния. И причината е, че прогнозите повишиха поемането на риск, а оттам и натрупването на по-слаби експозиции в “опашките”. В новата си книга Antifragile: Things that Gain from Disorder Дебелия Тони, находчивият главен герой от Бруклин, постига успех заради па­радокса, че единствената възможна прогноза е, че онези, които основават бизнеса си върху прогнози, в крайна сметка ще загубят. Ето защо Дебелия Тони залага против техните прогнози Следователно най-разумната дискусия за света през 2013 г. трябва да се основава не на предсказуемото, а на нормативното, тоест какво трябва да се случи. Имам четири предложения, прости мерки, които наричам евристики - базирани на опит практични и солидни правила, които могат да намалят уязвимостта на икономическата система. Първото ми предложение има за цел да сложи край на ефекта “твърде големи, за да фалират” и да попречи на получате­лите на щедри бонуси да се възползват от обществото. Компаниите, които са класи­фицирани като кандидати за спасяване от да­нъкоплатците в случай на фалит, не трябва да плащат на персонала си повече от съответния
държавен служител (тъй като работещите в тях де факто са се превърнали в държавни служители). Подобно правило ще насърчи компаниите да останат достатъчно малки, за да не се нуждаят от държавна помощ в слу­чай на колапс Втората ми препоръка е да бъдат за­дължени онези, които започват кариера в държавната администрация, впоследствие никога да не печелят в частния сектор над една определена сума, а останалата част от възнаграждението им да бъде отделена за данъкоплатеца. Това ще гарантира искреност в държавната “служба”, където се предполага, че служителите са ниско платени, защото са емоционално възнаградени от службата към обществото. Така ще се докаже, че работата им в държавния сектор не е инвестици­онна стратегия. В момента някой държавен служител може да създаде правила, които облагодетелстват дадена индустрия - напри­мер банкирането, и след това да постъпи на работа в Goldman Sachs и да си възстанови разликата между сегашната си заплата и пазарните нива. (Не забравяйте, че регула­торите имат стимул да създадат колкото се може по-сложни правила, така че по-късно да бъдат наети на по-висока заплата заради опита си с тях.) Трето, трябва да принудим корпоратив­ните мениджъри да поемат част от загубите. Противно на общественото схващане, дирек­торите не са предприемачи и трудно могат да бъдат считани за впечатляващи агенти на капитализма. През последните 12 години фондовият пазар в САЩ е загубил до 2 трлн. долара на инвеститорите си (в сравнение със запазване на средствата в брой или влагането им в дългосрочни държавни облигации).
Така човек би си помислил, че както заплаща­нето е стимул за мениджърите, така трябва да бъде и наказание. За съжаление не е така, защото чрез различните опции за възна­граждение в професиите си мениджърите са получили над 400 млрд. долара обезщетение. Директорът, който губи пари, не е принуден да върне бонуса Да сложим край на измамите без стойност И накрая, нека забраним метода за управле­ние на риска в областта на финансите, на­речен стойност под риск (VaR) и използван в момента от банките. Той е чиста интелек­туална измама, която позволява на банките да поемат повече рискове в “опашки”. И е толкова използван след кризата, колкото и преди - JP Morgan загуби милиарди от сделки през 2012 г., докато “стойност под риск” предвиждаше много малки експозиции в “опашката”. Този метод не е единствената измама - има много други измишльотини за количествени финанси, които си продължа­ват. Ако дори едно от четирите ми желания се сбъдне, 2013 г. ще бъде добра година.

Финансовият свят се нуждае от четири нови правила, казва Насим Никълъс Талеб, професор по техника на риска в Политехническия институт към Нюйоркския университет(и бивш брокер на деривати)


















Насим Никълъс Талеб

Прочети цялата новина

Свързани новини: