Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане“ като отделна епоха

Едностранчивият образ на „Българското възраждане“ не e плод само на незнание: той e дело на квалифицирания труд на специалисти – историци и филолози българисти…

Автор: Александър Везенков

Османският контекст на Възраждането: Танзиматът

 

Османският контекст! Това е, което дори най-модерните и нетрадиционни изследвания върху ХIХ век публикувани в България силно подценяват или направо пропускат. Изследванията по „българска история“ за ХV-ХIХ век би следвало да се развиват в най-тясна връзка с османистиката, и всъщност едва ли са възможни без такава връзка. И това е в голяма степен така за изучаванията върху „пред-възрожденската епоха“, макар и тук да има ред примери на самозатваряне в „българска“ проблематика. Насочването на интереса на историческите изследвания за ХIХ век изключително към проблемите на Българското възраждане е от решаващо значение за скъсването на връзката с османистиката, и оттам, до неизбежната едностранчивост на картината. Тези изследвания са дело изключително на българисти, били те историци или литературоведи. „Специалисти по Българско възраждане“, повечето от тези хора съвсем естествено не са едновременно специалисти по история на Османската държава и общество, не познават по-широкия имперски контекст на изучаваните процеси, не са в състояние да разчетат съответните извори, а често нямат и интерес към тях. Хора, които изследват професионално „възрожденската история“ по академични изследвания и оригинални документи, когато и доколкото изобщо опре до османския контекст, съпоставят тези информации с учебни помагала и популярни издания по османска история. Без да отричаме достойнствата и другите им компетентности, едва ли е без значение, че авторите на основните концептуалните приноси към парадигмата за Възраждането не били в състояние да четат и разбират турски език – какво да говорим за „извори и историография,“ още по-малко за „новооткрити извори“ и „нови тенденции в историографията.“ Едностранчивият образ на „Българското възраждане“ обаче не e плод само на незнание: той e дело на квалифицирания труд на специалисти – историци и филолози българисти. Самоуците, работили в края на ХIХ и през първите десетилетия на ХХ век (хора малко подготвени за научна работа и често сами изтъкващи своята пристрастност и ангажираност към националната кауза), събирали по несистематичен начин всякакви достъпни данни и може би затова в своите трудове върху епохата „преди Освобождението“ те са оставили повече място за многообразието в нея, в т.ч. естествено и за османските й измерения. Съвременните изследователи много по-ясно са определили предмета на своите изследвания (Българско възраждане – какво друго?) и са изоставили всичко, което излиза извън него (мутасаръфи, мухасебеджии, сандък емини и орман меймури; събиян мектебета, рюшдиета и исляхханета; тиджарет, дава или джинайет меджлиси и т.н.; да не говорим за изворите: ирадета, телграфнамета, шуки, мазбати, илмюхабери, хюджети; тахрири; нюфус, теметуат или варидат дефтери и т.н.). Резултатът е една по-кохерентна, но още по-малко реалистична картина на миналото. Въпреки всички промени през последните петнадесетина години, подходът и клишетата на националната историография от миналото останаха на мястото си. Проблемът идва оттам, че институционално османистиката в България се утвърждава след институционализирането на „Възраждането.“ Макар съответните „научни звена“ (секции, направления) да се наричат с евфемистичното „История на Българския народ / История на България през XV-XIX век,“ (но не „под османска власт“), тези структури са доминирани от Възраждането, на негова основа са били създадени. Така например в Института по история към БАН съответната секция първоначално се е наричала „Възраждане.“ Едно много показателно „пропукване“ обаче се получава на езиково ниво. Докато историческият дискурс постепенно и все „по-успешно“ смогва да игнорира османския контекст в изложението по същество, на нивото на езика не е могло, а изглежда не са се и положили съзнателни усилия да се избегне турско-османската лексика. Публикации, които се опитват да създадат и представят една цялостна картина на това, което се смята за „най-българската епоха,“ съвсем не са кохерентни на нивото на езика си. Основни техни герои се оказват „възрожденските“ (sic) еснафи на абаджии и гайтанджии с техните устабашии, калфи и чираци, работещи из дюкяните на чаршията. Много е писано и за хайдутите, харамиите и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.  Нужно ли е да продължавам? Изобщо при по-внимателно вглеждане се вижда, че дори в днешния си вид историческото повествование за Българското възраждане носи запечатани на езиково ниво безбройни белези от османската реалност. При това положение връщането историческите изследвания към османския контекст би било преди всичко опит за отчитане на тази реалност. Това което предлагам не е преминаване от „българската“ на страната на „турската историография,“ още по-малко търсенето на „среден път“ помежду им, а отказ от преднамереността на каквато и да било национална историография.  И не става дума да пишем повече за „турската,“ отколкото за „българската“ история – развитията дори само сред българите не могат да бъдат разбрани ако се игнорира османският контекст. Танзиматските реформи и Българското възраждане. Въпросът обаче съвсем не се ограничава само до това, че и за ХIХ век трябва да отчитаме, както и за четирите предходни, че българите продължават да живеят в османската реалност, а като се насочим към това, че те изживяват промените на османската държава и общество през ХIХ век. Това е ключът към проблема. Ако концепцията за Възраждане беше плод само на игнориране на османския контекст, то защо да го нямаше и в гръцката историография – та тя го игнорира не по-зле от българската. И така – какво е значението на реформите от ХIХ век? В българската историография обикновено се твърди, че реформите в Османската империя са останали „на хартия,“ очевидно имайки предвид изравняването на положението на мюсюлмани и немюсюлмани и подобряването на положението на последните. Това звучи по-скоро като оплакване на съвременници, отколкото като научен анализ. Първо, промените се представят от гледна точка на това, което не е станало, а не на това, което все пак е станало. Защото доколкото са били реализирани, мерките за изравняване на правата на поданиците представлявали необходимо условие за процесите на Българското възраждане. Съвременниците подчертават това многократно (дали само от верноподаничество? – сред тях са Априлов и Раковски), повтарят го и авторите от старата школа (например П. Ников – едва ли точно той от наивност), но все по-бегло или изобщо не се среща у следващите автори. Второ и по-важно, реформите през ХIХ век се отнасят не само и единствено до многострадалния български народ и за резултатите от тях не можем да съдим само по подобряването или влошаването на неговото положение. Реформите представляват комплекс от мерки засягащи цялостното развитие на империята – армията, полиция, данъците, държавната администрация, законодателство, съдебна система, транспорт и комуникации, образование, здравеопазване. Това било свързано и с общоевропейски тенденции на модернизиране на държавните администрации, както и с технологическото развитие по това време. Така например телеграфът спомага за централизиране на управлението от края на 1850-те години насетне. Поради самата си същност промените в Османската империя от ХIХ век задълбочават необходимостта да се отчита османския контекст. Въпреки че за българската историография Възраждането е епоха на все по-масови борби за духовна и политическа независимост, в действителност това е време на постоянно засилващ се контрол и влияние на централната власт върху живота на поданиците. Да се игнорира османската власт именно за последните десетилетия преди 1878 г. е по-неподходящo и подвеждащо, отколкото за който и да било друг по-ранен период. Трето и най-важно, епохата на Танзимата е пропита с един дух, чиито двойник виждаме във Възраждането: на вяра в прогреса, в науката и техническия напредък, в образованието, и най-вече на убеждение, че се е навлязло в една нова епоха, когато всичко това се реализира с бързи крачки. Водачите и на двете са си приписали задължението да просвещават и водят все още непросветения и объркан народ. Идентични са енциклопедизмът на знанията и еклектизмът в мисленето им, както и склонността към морализаторство. И в двата случая те търсят решение на противоречивата задача как едновременно да се учат от развитите европейски страни и да отстояват собствена идентичност. Паралели ще открием дори там, където най-малко трябва да се очакват – във финансирането на промените. Известно е, че „поради липса на собствена държава“, „възрожденските“ църкви, училища, читалища били строени и поддържани с даренията на родолюбиви българи. Пак с дарения било осигурявано издаването на много от книгите и периодичните издания, изпращането на българчета за обучение в чужбина, въоръжаването на четници и революционери, а вследствие на предходното, и поддържането на затворници и заточеници. Интересното е, че официалната османска власт също прибягвала и то масово и редовно до тази традиционна религиозна добродетел, вече облечена с ново патриотично и светско обяснение, за да финансира поне отчасти реформените си начинания. Дарения са събирани за построяване на административни сгради (т.нар. правителствени конаци), болници и държавни (!) училища, за прокарване на телеграфни линии, за създаване на фабрики (!), дори за строеж на казарми и превъоръжаване на армията (например за закупуване на т.нар. иглени пушки). Ако има толкова много паралели, възниква въпросът за първоизточника. Влиянията между официалната власт и поданиците не били едностранни. Неоспоримо е, че много промени можели да започнат само и единствено по инициатива на централната власт – реформи в законодателството, данъчната система, финансова стабилизация и т.н. От друга страна по-активната дейност на немюсюлманите в търговията и предприемачеството, в области като просветата и печатарството (доста преувеличени в балканските историографии) подтиквали османската власт да се ангажира с тези сфери. Разбира се, трябва да се отчете, че става дума за общоевропейски тенденции и че самите реформи в Османската империя били тяхна отразена светлина. Но дори да приемем, че става дума само за трансмисия. Проблемът е, че повечето от образованите българи от онова време виждали само тази отразена светлина, при това не винаги в нейната пълнота.  Всъщност точно по отношение на трансмисията сръбският случай може да послужи за сравнение. Макар Белград да е географски по-близо до Виена отколкото до Истанбул, първите тласъци на модернизaция на градския живот през 1830-те дошли от османската столица. Точно както в самата империя, така и в Сърбия носенето на фес се възприело като белег за модерност. Но по въпроса, който тук ни интересува – по всичко изглежда, че усещането за навлизане в нова епоха дошло от официалната пропаганда на танзиматските управници, след което било възприето от „възрожденците“. Техните изказвания и забележки в смисъл, че „живеем в нова епоха“ и че това е „епоха на постоянни подобрения и напредък“ по правило се позовават на благодеянията на властващия султан. Българската историография вижда Възраждането като един процес на здраво, бавно, постъпателно развитие, тръгнал от дълбините на народното съществуване. Както казва най-големият ни историк: „епоха на безшумен труд и постепенна възмога, когато всяка лека кариера бе изключена, а общественото поприще изискваше готовност за саможертва....“Но самото усещане за нова епоха идва всъщност отгоре и отговаря на едно общо за Османската империя явление, и да го кажем направо, на една конюнктура. Може би затова в казионни издания, като например списвания от Никола Генович вестник Турция се говори много по-често за „възраждане,“ отколкото в публицистиката на Ботев.В запазените документи на Левски думата „възраждане“ изобщо отсъства. Сладникавият тон на днешната ни историография за Възраждането е много по-близо до наивния възторг на онези които работят и публикуват в Османската империя, отколкото до недоволството на радикалните емигрантски среди. Културната, просветна и църковна дейност, която първоначално била наречена „възраждане,“ е едно напълно казионно течение за Османската империя по време на Танзимата. Това престава да бъде видимо, когато автентичният анти-гръцки патос на движението постепенно бил засенчен от анти-турски настроения, а революционерите били включени в разказа за Възраждането.

Повикът за „възраждане“ на заспалия през тъмните векове народ и официалната пропаганда за новата ера отворена от реформите бързо и леко намерили общ език. Това личи още в случая на Априлов, повлиян едновременно от Венелин по въпроса за нуждата от „възраждане“ и сочещ реформите на Махмуд II (и най-вече премахването на йеничерите) за негово начало. Трудно е обаче да се каже доколко това се е дължало на действителните ефекти от реформите и тяхното популяризиране, и доколко на това, че Априлов прилага върху Османската империя обяснителния модел за „просветения монарх“ като инициатор на цялостната промяна на обществото. Ново начало – откога? За да се създаде усещане за навлизане в нова (възрожденска) епоха, било от значение не само действителното наличие на процесите, които се определят като възрожденски, но и усещането за радикална и основна промяна, за това, че вече е положено някакво ново начало. Поради самата си същност на постепенно набиращ сила процес, Възраждането не можело да го създаде само и изведнъж. Случаят на Паисий, сочен за първа голяма фигура на това движение, може да бъде много добър индикатор за развитието му. Не е достатъчно да се каже, че историята му е завършена през 1762 г. Повечето от запазените преписи на историята му са направени от 1830-те години насетне. Първото й публикуване е от 1844 г., като не се споменава името му и липсват двата предговора, които днес се изучават в училище. За Паисий започва да се споменава от 50-те години на XIX в., но без все още да има тази популярност, на която ще се радва едва през ХХ век. Както пише Иван Шишманов: „Не беше обаче много отдавна, когато не само историческото значение на великия атонец не се знаеше, но даже името му не се поменуваше.“Така погледнато не Възраждането започва с Паисий, а Паисий бил (пре)открит с Възраждането. И това откриване далеч не било още триумфално. Като родоначалник на Възраждането щели да го видят не „възрожденците,“ а едва историците на Българското възраждане – водени, a по-право подведени, от Дринов. Както отбелязва Вазов: „Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в Браилското ‘Периодическо списание“ – т.е. едва по време, когато вече е прехвърлил двадесетгодишна възраст. А и тези, които споменават Паисий преди това са пак увлечени, макар непрофесионално, от история: Раковски и Гаврил Кръстевич. Тук не бива да ни заблуждава това, че историческият разказ се появил малко преди 1878 г. Основна фигура в разказа за Възраждането, Паисий бил неизвестен за повечето възрожденци.

На много по-бързо и ефикасно въздействие се оказала способна пропагандата на османската власт – именно тя създала усещане за граница в развитието. Това обяснява защо от една страна в официалната албанска историография се приема, че възраждането започва от 1839 г. / 1830-те години, макар все още да няма отчетливи процеси на „национално възраждане.“ От друга, при много по-активна духовна и политическа дейност сред гърците преди 1821 г. за навлизане в някаква нова епоха на национално развитие не се говори. Както и да са обяснявани нещата впоследствие, за разлика от Априлов и Раковски, които изрично се позовават на реформите, Паисий и Софроний, да не говорим за дамаскинарите, не твърдели, че живеят в нова епоха.

Без да влизаме в споровете за това „кога е започнало Възраждането,“ трябва да обърнем внимание, че възприетата хипотеза за относително ранно начало (началото или средата на XVIII век според двете основни версии) от една страна остава и до днес слабо аргументирана, а от друга, спомага за допълнително деформиране на историческия разказ. Макар това разбиране отдавна да доминира в българската историография, в действителност съдържанието на Възраждането през XVIII век си остава доста рехаво. Дълго време ранното начало няма друга обосновка освен Дриновата теза за Паисий. Следващата версия за начало на Възраждането през „средата на XVIII век“ е всъщност неумело замаскиране на тезата за Паисий като негов родоначалник. Днес доминиращата постановка за започване на процеса в „началото на XVIII век“ е аргументирана само като по-добра от тази за „средата на XVIII век“ сякаш по-късни начални точки са по дефиниция са зключени.Останалите опити приличат на смело прекарване на граница през „ничия земя.“ Така Христо Гандев се застъпва първо за 1700 г. (Ранно възраждане..., 1939), а няколко години по-късно с лекота слиза на следващото кръгло число – 1600 г. (Фактори..., 1943). Самото съдържание на „Ранното възраждане“ е пределно скромно – то се състои от няколко неиздадени книги и още толкова стопански предприятия, впоследствие определени като „манифактури.“ Това се допълва със сведения за „упадъка на Турция“ и изгубените от империята войни. Накратко: не е показано „начало,“ а съответно и достатъчно осезаеми „възрожденски процеси“ през XVIII век. Затова самото представяне на Възраждането, независимо от общата периодизация, която в днешната официална версия му дава почти два века, пробягва съвсем набързо през първите 100-120 години и се състои основно от описание на процеси заели последните няколко десетилетия преди 1878 г. Разказвам всичко това, защото приемането на ранно начало на Българското възраждане допълнително спомага да се игнорират реформите от XIХ век. По стечение на обстоятелствата и Априлов, и Раковски знаели за Паисиевата история (макар първият да не споменава името му), но за подтик и начало на Възраждането категорично сочели реформите. Дринов обърнал нещата – той знаел за реформите, но като подтик и начало на Възраждането посочил Паисий. Това било от огромно значение за деформирането на представата за османския контекст на Възраждането, което ще се прояви във почти всички следващи версии. В това отношение споровете доколко Паисий е родоначалник на Възраждането и дали точно в средата, началото или някой друг момент на XVIII или дори на XVII век e започнало то, не променят нещата по същество. Една от последиците от „свалянето“ на долната граница на Възраждането е, че реформите вече не изглеждат негов подтик – те се появяват доста след началото на повествованието и остават като нещо странично. Особено пакостни се оказват изследванията върху „предпоставките“ и „факторите“ за Bъзраждането, върху „Ранното възраждане,“ „Паисий и неговото време“ дело на някои от иначе най-талантливите автори (Ив. Шишманов, Б. Пенев, Хр. Гандев ). Те засягат проблема за запазване на българщината и средновековните традиции, описват един процес на постепенно раздвижване, който тръгва от дълбините на народа. Емблематично в това отношение е описанието на процеса на побългаряването на градовете с придошли поради размириците и произволите селяни, което се сочи за предпоставка за българското възраждане в градовете.  Като външни влияния виждат естествено идващите от запад с главни посредници гърци и сърби, както и Русия. Османският контекст в тях се състои от бегло маркиране на известното по тяхно време за историята на империята до XVIII век – става дума разбира се за „упадъка и разложението“ на империята и за страхотиите, които изживява „поробеният народ. По-сетнешните автори, макар да подложили на преоценка ред частни въпроси, в главните й направления се придържат към същата схема. Възраждането се представя като един „български“ процес, породен от вътрешната логика на развитие на българската общност, подбуждан и подпомаган от европейски (в това число руски) влияния. В съотнасянето „Османска империя – Българско възраждане,“ доколкото изобщо се появява, акцентът е поставен върху упадъка и разложението на империята. Да оставим настрана износената схема за „възхода и упадъка“ на империите. Важното тук е, че в крайна сметка изследванията по Българско възраждане основно описват процеси от 20-те или 30-те докъм 70-те години на XIX век, а за техен османски контекст виждат „разложението на империята“ от края на XVI век насетне. В тази схема „османският принос“ към Възраждането се оказват не съвременните на него реформи, а „упадъкът“ от предните векове. Въпреки това, приетата днес периодизация на Възраждането продължава да носи запечатана в себе си хронологията на Танзимата. Видяхме колко ясно е това в официалната албанска историография, където началната граница преди се е свързвала с обявяването на Танзимата (1839 г.), а напоследък е само леко разтеглена като „1830-те години“, но с експлицитното уточнение, че „началото на националното движение съвпада с централизаторските реформи.“ И в българската, ако оставим настрана „Ранното възраждане,“ виждаме че за начало на същинското възраждане неизменно продължава се приема момент идентичен с фактическото начало на реформите при Махмуд II (1820-те, вместо формалното обявяване на Гюлханския хатишериф от 1839 г.). Същото, което виждали като начало и първите „възрожденци,“ писали по този въпрос. Междинната граница 1856 г., която в българската историография се обяснява като „след Кримската война,“ съвпада и с качествено новата вълна на промени след издадения тогава ферман (т.нар. Хатихумаюн) – „вторият период на реформите.“ В албанската историография нови етапи на националното възраждане започват в особено важните за империята 1878 и 1908 година. Генетически, началото на повечето от промените, които днес наричаме „Възраждане“ са реформите в Османската империя, а след това те се развивали с техния пулс. Така ги виждали съвременниците, така ги описвали и първите поколения изследователи. Постепенно това е омаловажавано и забравяно и в днешната версия на националните историографии само хронологическите рамки издават, че граничните камъни на тези процеси били реформите и големите политически промени в империята. Обратно, макар „Българското възраждане“ да е близо по време и с „възражданията“ на народите в Централна Европа, основните за тях събития (реформите на австрийския император Йозеф II, Френската революция, Наполеоновите походи, революциите от 1848 г.) нямат никакво покритие с датирането на българския процес Колко много дължи Възраждането на Танзимата е видно и от лекия начин, по-който развитията на Възраждането (българско, албанско или македонско, няма значение) могат да бъдат обяснени и вписани в представата за Танзимата ползвана от турската историография.  Училища, църкви, общини, екзархия, книги, вестници – та нали всичко това е обещано и подпомагано от султана и неговото правителство; и това са свободи, които немюсюлманите получили в по-голяма степен от самите мюсюлмани. По въпроса за икономическия напредък също няма спор – за турската историография Танзиматът е време на стопански растеж, от който особено се възползвали немюсюлманите. Макар и с обратен знак, надигащото се национално чувство и борбата за политическа независимост също намират своето логично обяснение – те са печалното доказателство за неизпълнимостта на толкова безкористната и хуманна програма на османизма и така косвено стават оправдание за последвалите преходи към ислямизма (Абдулхамид II) и турския национализъм (младотурците, кемализма – като разбира се акцентът се поставя на второто). Национализмът и опитите за добиване на независимост на балканските народи са представяни като плод на външно влияние и подстрекаване, което пък обслужва тезата, че разпадането на империята не е било плод на неизлечими вътрешни противоречия и недъзи, нито дори на невъзможността една подобна структура да продължи да съществува и в съвременната епоха.

Същевременно трябва да държим сметка, че и в случая с Танзимата, точно както с Възраждането, има една романтична тенденция на преувеличаване на действително реализираните промени. Това трябва да се има предвид, за да не се превърнат Танзимат и Възраждане в два взаимноподдържащи се мита за невиждан напредък. След като отшумяха юбилярските настроения покрай 150-годишнината на Гюлханския хатишериф, в османистиката, а и в турската национална историография надделяват все по-скептични мнения относно действително постигнатата модернизация и нейната успешност в танзиматския период. На този фон след десетилетия на засилен интерес към танзиматската епоха започват да се появяват все повече и все по-доброжелателни публикации върху времето на Абдулхамид II и провежданата от него политика.

Все пак, ако усещането за навлизане в нова епоха действително се е появило през XIX век, то представянето на цялата тази епоха като „Възраждането“ е една значително по-късна конструкция. В първите десетилетия след 1878 г. за същото това време се говорело и пишело просто като за „преди Освобождението“ или „през турско.“ Съвсем нормално е, че известният роман на Вазов (иначе считан за автор на основополагащи митове) е наречен „Под игото,“ а не „През Възраждането.“ Концепцията за „възрожденска епоха“ щяла да заживее пълнокръвен живот едва в писанията на хора, които не били нейни съвременници.

IV. „Големият преразказ“ за Българското възраждане

Започвайки книгата си за „Големия разказ за Българското възраждане“ Румен Даскалов казва, че е по-точно да се говори за „два големи разказа – под знака на национализма и марксизма.“  Не мисля че е по-точно: има един „голям разказ“ – националният. Резултатът от опита да се направи марксистка версия на концепцията за Възраждането е всъщност скромен – не толкова защото бил по-нетраен, а защото в много голяма степен повтаря националния разказ.

Обикновено на очи бият разликите между двете версии, главно заради примитивния и агресивен тон на комунистическата историография в сталинския период, а и заради претенцията й, че представя нещо съвсем ново и различно. Но в основата си концепцията за националното възраждане не само била запазена, но не била поставена под въпрос. Самите създатели на марксистката версия тръгнали от националния разказ и не се отдалечили много от него.  Нещата не се променили радикално и след 1944 г. – „марксистката версия“ била доразработена от довчерашни автори на „националната“ и от техни, понякога неблагодарни, почти винаги бездарни ученици. Комунистическата фразеология била налепена върху един вече написан разказ. Показателен е самият факт, че при всичкия си догматизъм по отношение на „историческата периодизация,“ официалната комунистическа историография запазва разглеждането на Възраждането като отделна епоха. А това от марксистка гледна точка e трудно да се възприеме (всъщност Маркс и Енгелс били съвременници на „възраждането,“ та писаното от тях трябвало да се заобикаля много внимателно). Ако сравним периодизацията на българската история със схемата на „обществено-икономическите формации“ ще видим, че най-проблематично е било интегрирането в нея на възрожденската епоха. На практика се стига до опит за комунистическа версия на вече утвърдения национален разказ. Макар лишен едновременно от оригиналност и от идеологическа издържаност, опитът за „марксистки разказ“ имал две много важни последици. Първо, той видимо разширил разказа за Възраждането върху стопанската и социалната история. Второ, самото съществуване на „марксистки“ разказ придало особен чар на преоткриването на „националния“ разказ. И това преоткриване се превърна в извънредно досаден преразказ. Първите стъпки в тази посока се правят едва десетина години след налагането на комунистическата версия, а продължават десетилетия. От края на 50-те години насетне, „ново“ и „нетрадиционно“ стават синоним на все по-голямо връщане към тезите на пред-комунистическите автори. Онова, което било достигнато като ниво на знания докъм 40-те години на ХХ век и подлежало на критично ползване и преосмисляне, за дълго се превърнало в недостижим връх, в „златен век,“ до който стъпка по стъпка се приближавали. Става преоткриване на една вече разработена и завършена схема.

В крайна сметка последните десетилетия са белязани от възпроизвеждането на вече „преоткрития“ национален разказ, като едновременно с това комунистическата фразеология и обяснителни конструкции далеч не са изчистени. В голямата си част днешната историография взема за основа схемата от времето на късния социализъм и безкритично я допълва със сведения заети (често без да се цитира) от автори от първата половина на ХХ век. С практиката да се публикуват всякакви кратки истории, лекционни курсове, учебници и помагала за кандидат-студенти, Българско възраждане на H. Генчев се сдоби с повече „преписи“ от Паисиевата история.  Дори самото изследване на Румен Даскалов е много по-критично към изпадналите в заслужено забвение публикации от сталинския период, отколкото към сега доминиращата интерпретация. А и как би могло да се оттласне от нея, да погледне отстрани основните й концептуални противоречия, след като самото то е посветено именно на последния „от големите изследователи на Българското възраждане“ (Н. Генчев) – та нали точно неговите тези днес най-безкритично се възпроизвеждат.

Следвайки модата за „нов прочит“ ред съчинения претендират да дават „нова трактовка“ и да откриват „друго минало,“ които обаче подозрително приличат на вече известните интерпретации. Публикации с остри заглавия поразяват едновременно с липсата на нова концептуалност и безкритичното си умиление пред българското, като всъщност затвърждават основните клишета за Възраждането. Единствени жертви на промяната от 1989 г. станаха някои про‑руски  и про‑комунистически интепретации, като и в двата случая националната митология никак не пострада. В същото време, някои „по-модерни“ автори, почти винаги литератори, пак без да поставят под въпрос отдавна установената схема, добавят към нея сложни теоретически модели и препратки към различни съвременни философи като Фуко и Лакан. Така на пръв поглед ултра-модерни интерпретации също допринасят за тиражиране на утвърдените клишета за „българското“ и „възрожденското.“

Нещата не опират само до общоприета концепция, но и до институционална организация. Тъй като „Българското възраждане“ е възприето като отделна професионална специализация наравно с медиевистика и новата история, с византинистика и османистика, парадигмата за Българско възраждане вече се самовъзпроизвежда и поради една силна институционална инерция: професори, доценти, асистенти, аспиранти и специализанти по „Българско възраждане,“ ако не катедри и секции, то поне „направления“ и лекционни курсове по същата дисциплина неспирно преразказват „разказа за Възраждането.“ Проблемът има и своята „социално-икономическа“ основа. Специалистите по „Българско възраждане“ имат своя маркирана територия в учебниците по история, в кандидат-студентските помагала, в лекционните и специализираните университетски курсове. Много пъти целият османски период е отдаден в тяхно владение – често „специалисти по Възраждане“ четат целия курс по „Българска история, XV-XIX век“ като предните столетия са представени съвсем схематично. Така беше и в учебниците по история, по които учехме до началото на 90-те години включително, такъв е и поне един от действащите в момента учебници.Проблемът е, че тази „специалност“ вече е прокарала едни ясно очертани коловози. Специалистите по тази дисциплина се нуждаят от много години, за да натрупат огромен обем от фактическа информация, извороведска и историографска информираност. И самата тази квалификация ги води към възпроизвеждане на основните пунктове от концепцията за „Българското възраждане.“ Каквито и да са приносите на отделните съчинения, oт натрупването на „частични пробиви“ не се стига постепенно до една нова картина, a дo уплътняване на старата. Новите изследвания не водят до ново, по-възможност по-добро разбиране на деветнадесетия век като цяло. Обикновено за решаване на назрели научни проблеми се пристъпва към създаване на нови изследователски структури. Тук нещата стоят наопаки. Институционалното премахване на структурите (направления, секции и т.н.) и на самата професионална специализация по „Българско възраждане“ би изиграло много плодотворна роля. По същия начин, по който премахването на „научните звена по история на БКП“ помогна за по-бързото обновяване на изследванията по история на ХХ век.

Наистина това не би могло да стане лесно – за нещастие на „професионално занимаващите се с възрожденска история,“ нещата не опират само до добро желание, нито дори до „нов подход“ или „нов прочит.“ Изисква се познаване на една огромна вторична литература, към която препратки в съчиненията дори на най-напредничавите „специалисти по Българско възраждане“ няма. Изисква се ориентиране сред огромен изворов материал, при това съставен от други типове извори и на друг език. Изисква се съвършено различна компетентност.

Позволила първоначално едно макар и спорно осмисляне на пред-освобожденската епоха, концепцията за Възраждането разбирано като възрожденска епоха отдавна се е превърнала в безперспективен канон. Изучаването на самите „възрожденски процеси“ би спечелило ако се излезе от него. И тук нещата не опират до „нов подход,“ защото в рамките на концепцията за Възраждане всички възможни подходи, в това число и научно приемливите, отдавна вече са пробвани и изпълнени. Именно затова толкова „модерни“ изглеждат днес съчиненията на Иван Шишманов, Боян Пенев и ранния Христо Гандев. Именно затова се „преоткриват“ и оценяват като „ненадминати и до днес“ работите на непрофесионални историци като Никола Начов.

Не само достиженията – неизменни са и недостатъците на българската историография. Преди близо век Анастас Иширков отбелязва: „Историята на българите под турците в нашите списания е само история на български въстания и възраждане. У нашите историци не е проникнала още яко истината, че историческите събития от времето на турското владичество са засегнали в повечето случаи еднакво силно турци и българи....“ И досега не е проникнала! Поне що се отнася до XIX век, тази критика си остава напълно актуална: почти само „български въстания и възраждане.“

Зациклянето личи и по непрестанното връщане към отдавна поставени въпроси и даване на познати отговори, често под формата на реабилитация на тези изказани преди примерно осемдесет, но яростно отричани преди петдесет или шестдесет години. По отношение на „Българското възраждане“ вече десетилетия като в омагьосан кръг се водят едни и същи дискусии и като уж нови решения се предлагат отдавна познати тези. На популярно ниво след дълги спорове за „гроба на Левски,“ отново дойде ред на въпроса „предател ли е поп Кръстьо?“ след което със сигурност пак ще се стигне до „как е загинал Ботев?“ По същия начин специалистите се занимават с реабилитиране на пренебрегвани възрожденци, на отричани историци или на отхвърляни тези. „Ботев или Левски е бил по-велик?“, „Каравелов или Ботев е бил прав?“ – от десетилетия това са напълно легитимни и неувяхващи теми за научен анализ. Но какви са новите проблеми, към които се насочват историците? Докато един научен работник съвършено насериозно се заел с въпр

Свързани новини: