Разговор "За монументите и хората" започва в галерия "Васка Емануилова"

В галерията може да бъде разгледана изложбата "За монументите и хората". В експозицията са включени снимки от архива на мащабния международен проект АТРИУМ (“Архитектура на тоталитарните режими на ХХ век в градското управление”), в който участва Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКH), както и от документалния архив на вестник „24 часа“, личен архив на Никола Михов и др. „За монументите и хората“ не може да се нарече изложба, или поне не в онзи смисъл, който традиционно сме свикнали да влагаме в тази дума. В пространството на галерия „Васка Емануилова“ е предоставена възможност за опознаване на историята на четири от най-обсъжданите в страната ни през новото хилядолетие скулптурни монументи – една история, която продължава да бъде дописвана чрез стотиците коментари (често анонимни) във виртуалното пространство, множеството репортажи в електронните медии, десетките публикации в печатните издания. От друга страна са разкрити и фрагменти от разговорите – монологични вопли за тези монументи, отекнали/заглъхнали в общественото пространство през последното десетилетие. Тъкмо по тази причина „За монументите и хората“ би могло да се определи като разказ за конфликта между съвременния индивид и скулптурните ваяния на творците.
Още в средата на миналия век американският писател Доналд Бартелми отбелязва находчиво, че всяка, дори неугледна малка четвъртокласна декласирана европейска страна е покрита навсякъде с паметници и човек не може да свие на ъгъла, без да се удари в някоя петметрова бронзова статуя. Всъщност този феномен на „опаметняването“ на средата, която населява европеецът, разкрива ярко проявеното отношение към миналото. Миналото – онзи предхождащ настоящето наратив, който се афишира като неотчленима част от бъдещето; необходим конструкт на времето и мисълта, осигуряващ устоите на Европейската цивилизация. В това отношение българските градове и в частност София не са изключение от общия пейзаж на континента – профилът им е прорязан от силуетите на скулптурни монументи, често мислени като своеобразни репери на истината и морала.
Монументите разкрасяват не само града, а самото минало и историята, като оживяват една представа за великолепието на някоя епоха, за силата или гениалността на някоя личност, за някакво уникално по рода си събитие. В романтичните представи на ХІХ и ХХ век тези градски „реликви“ често се определят като исторически документ, като средство за нравствено-назидателно поучение, универсален вектор на субективни емоции. Включените в настоящата експозиция монументи обаче разкриват и една нова тяхна черта, а именно – живи монументи, които продължават да участват активно в новия ден, но не просто като творчески прояви, пораждащи поклоннически туризъм и фотографска маниакалност, а като пулсиращи части, носещи белезите на днешния социален ред. От друга страна, представените четири монумента разкриват различни, специфични конфликти между тези жалони на паметта и човека в съвременната културна ситуация на глобалното село.
През последното десетилетие паметникът на Съветската армия се обособи като един от най-оживените топоси в града. Своеобразно място за срещи на множество млади хора – пространството около паметника, а и самият паметник се превърна в „беседка“ за разговори и пиене на бира, каране на ролери, скейтборд състезания и др. Монументът, като идеологическо послание на тоталитарната мисъл, сякаш остава чужд на съвременния индивид, поел първата си глътка въздух след 1989 г. Вероятно тъкмо по тази причина се появява и стремежът за превръщането (съзнато или несъзнато) на тази отдалечена „другост“ в нова – близка на глобалния човек родност. А този процес на трансформация бе заявен категорично чрез „изрисуването“ на паметника и преобразяването на „социалистическия човек“ в герой от съвременен американски филм – акция, която породи неистово, но бързо заглъхнало обществено брожение. Още преди този акт, целящ метаморфоза, части от монумента често бяха предефинирани в смислово отношение – като например появата през 2010 г. на надписа „Тайната вечеря“ върху южната плоскост на паметника.
Монументалната композиция „1300 години България“ е свидетелство за втори вид проблем, който може да бъде дефиниран като феномен на невидимостта. Макар този монумент на паметта да е замислен като припомнящ многовековната история на българския род, при това една история, натоварена с „нормативната идеологическа мисъл“ на вождовете на Българската комунистическа партия, скулптурата се радва на същинско внимание единствено в деня на своето тържествено откриване на 20 октомври 1981 г., когато другарят Тодор Живков радостно прерязва лентата в присъствието не само на видни политически дейци, но и на висши духовници. Разиграният водевил бързо отшумява, а кратките срокове на изпълнение на монументалната композиция (8 месеца) се оказват пагубни. Скулптурата започва да се разпада пред очите на „отговорния“ социалистически човек. След навлизането в периода на Преход в последното десетилетие на ХХ век никой не предприема действия за консервацията и реставрацията на паметника, който вече се е превърнал в руина. Проблемът е потопен в десетки „дебати“, които преминават под надслов „Какво да се прави?“. А паметникът, сякаш невидим, се дави в обществените крамоли – времето отмива безвъзвратно силуета му.
Третият основен проблем, който разкрива монументалната скулптура на Света(?) София в центъра на столицата, е този за новата иконоборска криза в съвременния свят и в частност в България. Борбата с образите, която разтърсва обществото на Византия, и по-точно това в Константинопол през VІІІ – ІХ век, сякаш най-адекватно отразява конфликта между скулптурното ваяние на Георги Чапкънов и духовенството. Дали това е Света София, чиято памет се отбелязва на 17 септември заедно с тази на нейните дъщери – Вяра, Надежда и Любов, или това е Премъдростта Божия, или алегоричен образ на града? Дали това е езически паметник или християнски символ, са все въпроси, които обособиха като проблем извисената женска фигура с „развята“ дреха. От друга страна, трябва да се отбележи, че този монумент е изграден сякаш за да заличи един спомен. Става дума за издигалата се на същото място 24-метрова скулптура на Владимир Илич Ленин, която през 1991 г. по иконоборски маниер е демонтирана. Това своеобразно наслояване на смисли и подмени всъщност като че ли изостря проблема с търсенето на отговора на въпроса: Какво представлява тази скулптура?
Проблемът за проекта като такъв прозира в Света(?) София, но още по-ясно се изявява в четвъртия, включен в експозицията обект – монументалния комплекс „Васил Левски”. Но ако при скулптурното решение на Георги Чапкънов сме свидетели на една непрозрачна процедура по избора на проект с конкретни художествени качества, издигнат с обществени средства в обществено пространство, то в проекта за монументалния комплекс край Свиленград, посветен на Апостола на свободата, се проявява друг нюанс. Проектът за издигането на комплекса е частна инициатива. Той ще бъде изграден с частни средства върху терен, който е дарен от община Свиленград, след гласуване на решението от Общинския съвет, на организаторите. След провеждането на вътрешен конкурс на сдружение „Аз обичам България“ е направен избор на проектно решение с конкретни художествени качества – решение за издигането на монумент на историческа личност. Кои са регулаторните механизми, които могат да окажат контрол върху подобна частна инициатива? Кои са правните лостове, които да налагат определени естетически рамки, без да бъдат ограничени човешките права и свободи? Все въпроси, чиито отговори са твърде сложни и сякаш нееднозначни.
Тъкмо тези проблеми, тяхното „експониране“ и поставянето им като предложение за разговор разкрива „За монументите и хората“.

Прочети цялата новина

Свързани новини: