Испанската литературна критичка Мерседес Монмани: Книгите на Анжел Вагенщайн са школа за толерантност

Мерседес Монмани, едно от най-авторитетните имена в съвременната европейска литературна критика, пристигна у нас, за да участва в литературна дискусия с писателя Анжел Вагенщайн. Монмани, литературният наблюдател на испанския „АВС” познава Вагенщайн от нашумелите му романи „Сбогом, Шанхай“, „Петокнижие Исаково“ и „Далече от Толедо”, които са разпространени и в испаноезичния свят.. Писала е за него без да го познава лично, възхитена от умението му да преплита трагичното с комичното, да се надсмива над собствените си слабости и да възкресява по неповторим начин сефарадската тема.
Автор и критик се видяха очи в очи часове преди дискусията в зала 7 на НДК. „Той наистина е дълбок познавач на човешката душевност”, каза Монмани. „Г-жа Мерседес ми харесва страшно много като жена и бих искал да си говоря с нея извън тази зала”, коментира 91 годишният Вагенщайн.
Дискусията стана възможно под патронажа на Посолството на Кралство Испания, Съюза на българските писатели и подкрепата на Института Сервантес.
Г-жо Монмани, вие врите и кипите в литературния живот на Европа. Участвате в най-авторитетните литературни празници, издавате, оценявате и познавате лично бележити съвременни творци. Какво бихте казали за съвременната българска литература?
Българската литература? Някъде ще ме попитат: А има ли такава? Обитаваме един континент, а толкова малко знаем едни за други. Причината е Берлинската стена. Когато тя рухна през 1989-та, до нас на Запад започнаха да достигат и бегли литературни новини, свързани с Източна Европа. Тогава научихме имената на известни полски, чешки и унгарски писатели, някои от тях бързо станаха известни и на Запад, особено онези, които вече имаха имена на дисиденти. С България всичко ставаше по-трудно, но и пък изненадата бе по-голяма. Става дума за творци с български корени, които обаче творят на език, различен от българския. На първо място нобелистът Елиас Канети, който пише на немски, за Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. Малко по-късно – Антон Дончев със „Странният рицар на свещената книга“, който бе преведен на испански. И толкоз! В общи линии ,българската литература си оставаше „Великата неизвестна”, по-неизвестна от румънската. Докато не се появи Анджел Вагенщайн.
- С какво ви привлече творчеството на Анжел Вагенщайн? И какво цени у него испанският читател?
- Той е майсторът, който успя да сътвори прекрасни романи на базата на историята на евреите, като ги насити с нещо много ценно, с хумор. Творчеството му бих сравнила с онова, което ни остави чехът Ярослав Хашек, с нобелиста Исаак Башеви Сингер, с романите на Бохумил Храбал. Текстовете на Вагенщайл напомнят очарованието на филми от рода на „Амаркорд”. Толкова съжалявам, че не съм гледала филмите на Вагенщайн, защото от романите му съдя, че той притежава много силно кинематографично чувства. Би могло да се помисли да се организира панорама на неговото филмово творчество, лентите да бъдат показани не само в България, но и в други страни. В Испания например те много ще се харесат.
Голямото откритие на романиста Вагенщайн, евреин сефарад, е „Петокнижие Исаково”, един фантастичен роман. Това е роман за размирния ХХ век, показан чрез образа на персонаж, живял в обкръжението на пет националности – австроунгарци, поляци, германци от времето на Третия райх, австрийци и съветски хора. И както героят сам казва, преминал през три концентрационни лагера. Един евреин, който ни повежда през драматичната си съдба с анекдоти, разказани от негови събратя, превърнали се в житейска истина. А жестоките събития, изпълнили живота на героя, са толкова страшни, че на моменти се доближават до фантазията.
Книга, която внушава липса на спокойствие и обяснява любовта. И как спомените удобно се настаняват в съзнанието. Книга, която ни оставя без дъх.
В какво се крие умението на Вагенщайн? В колоритните образи, които той така умело превежда през сюжетите. Това са хора от неговата среда, от неговото детство, преживели много, но съхранили духа си, способни да оцеляват при всякакви условия. Тази литература е изключително ценна и за широкия читател, и за изследователите на Холокоста. Това е литература, създадена от човек, който винаги е съумявал да остане свободен.
Голяма е и заслугата на преводачите, които са работили върху текстовете на Вагенщайн – Лиляна Табакова и Венцислав Николов. Благодарение на тях творбите на този голям български писател стигнаха до нас, испанците, в цялата си прелест. И го възвисиха и като голям испански писател. Защото творчеството на Анжел Вагенщайн е живият мост между българската и испанската литература.
- Всяка седмица вие пишете по един текст в културното приложение на големия испански всекидневник „АВС”. Отговорно ли е да съветваш читателя какво да чете в днешно време?
- Аз не се осмелявам да съветвам. Дори когато ме помолят да препоръчам заглавие, аз отказвам. Много е трудно в това море от книги, което ни залива всекидневно, във време, когато хората четат все по-малко, да им кажеш: Това е добро, прочети го. Аз просто пиша за нещо, което ми е направило впечатление. Пиша за нещо, според мен, стойностно. Ако провокирам някого да го прочете, толкова по-добре.
- А наемате ли се да правите класации на най-четените книги?
- Не обичам класациите. И не им се доверявам. Защото в нашия толкова комуникативен свят рекламата отвсякъде ни притиска. Според мен няма нищо страшно, ако кажеш, че не си прочел „Хари Потър” или последната книга на Джоан К. Роулинг. Или не си разлистил последните заглавия на някой нашумял съвременен писател, чието име не слиза от вестникарските колони. Рекламата е свързана с пазара, а пазарът понякога е много опасен за литературата.
Най-добрата авторка на разкази в съвременния свят, канадката Алис Мънро, не оглавява класации. Не обича да дава интервюта. Имаше номинации за Нобел, но не го получи. И все пак си остава най-добрата майсторка на разказа. Така е в живота, така е и в изкуството – ако ти харесва Шварценегер, едва ли ще гледаш филмите на Висконти. По –важното е, че голямата литература си остава една незаменима школа по толерантност. Такава школа по толерантност, според мен, е и творчеството на българина Анжел Вагенщайн. А затова има смисъл да се говори.

Прочети цялата новина

Свързани новини: