Очакват ни нетрайни правителства и коалиции

Ивка Цакова е преподавател в катедра "Политология” на Университета за национално и световно стопанство (УНСС) и гост лектор на Нов български университет. Тя е доцент (2006 г.), доктор по политология (1992 г.).

Участва в редица изследователски проекти. Университетските й лекционни курсове са "Лобизъм", "Лобизмът в Европа", "Гражданско общество" и "Глобализация". Автор е на книгата "Лобизмът - лобита, лобиране, лобисти".

От нея търсим отговори за задълбочаващата се криза на доверие към властта и нестихващите граждански протести. Експертното мнение на политолога, вижте в следващите редове:

Не зная дали за Вас оставката на кабинета е била изненада, но за повечето хора, а като че ли и за президента - беше. Какви ще са нейните ефекти върху ситуацията у нас?

- Оставката на кабинета не беше изненада предвид общата ситуация в страната особено през последната година. Да не забравяме, че тези протести, които сега избухнаха и които са в някаква степен плашещи, радикални, непознати до момента, в някакъв смисъл безпрецедентни, се предшестваха от блокиране на "Орлов мост" от еколози преди време, имаше протести в защита на Иракли, срещу ГМО, шистовия газ...

Това бяха протести, концентрирани около конкретен проблем, около конкретни несправедливости, примерно заменките. Въпросът е, че сега избухналото спонтанно недоволство придоби големи, широки мащаби.

Как бихте характеризирала тези протести?

- Струва си да направим опит с прости думи да кажем какво се случва. Гражданска революция, гражданско неподчинение или масови граждански протести? Има резон да се говори за гражданска революция, за гражданско неподчинение. Това са термини в политическата наука, които имат точно съдържание.

Като говорим за гражданска революция, имаме предвид правото на гражданите на бунт срещу правителството, срещу управлението, когато са накърнени фундаментални права и тази идея идва от родоначалника на либерализма - Джон Лок. Не от някакъв радикал, комунист, Ленин и т.н., идва от либерален мислител, чиито идеи са в основата на нашата демокрация, наречена либерална. Той, Джон Лок, обосновава правото на бунт, на въстание срещу правителството, когато са накърнени основни и фундаментални права.

Разбира се, Лок е имал предвид ситуации, в които се накърнява правото на собственост. Тук даже става въпрос за още по-сериозно ощетяване на гражданите - накърняване на правото им за достоен живот. Свидетели сме на разрастваща се бедност, на мизерия в неописуеми размери. Затова, когато говорим за своеобразна гражданска революция срещу правителство или държавата, имаме предвид, че тя, държавата, в лицето на различни партии, които са били на власт през целите 23 години на прехода, не са представлявали интересите на суверена, на мнозинството граждани.

Протестите са също акт на гражданско неподчинение, известно още от класическото произведение на Дейвид Торо. То е активна, публична съпротива, акт на неподчинение, неспазване на закони, които се считат за несправедливи. Става дума за публичен отказ от спазване на закона, по мирен и ненасилствен начин с убеждението, че моралът е по-висш от закона. Като пример, за гражданско неподчинение в Америка е отказ от плащане на данъци. Добре, че ние дотам не сме стигнали.

Протестите на еколозите на "Орлов мост", както и сегашните граждански протести, не са разрешени от столичните власти, те умишлено създават неприятности на властите, блокират движението. Протестиращите са с ясното съзнание, че създават проблеми, но са съгласни да понесат последствията за това, тъй като целите им са справедливи, (макар действията им да са незаконни).

Сегашните протести не са изненадващи, защото се натрупаха много проблеми. Този масов граждански протест като цяло е насочен срещу несправедливостите от прехода. 23 години преживявахме преход към пазарна икономика и парламентарна плуралистична демокрация. Оказа се, че икономиката ни не е пазарна, (базираща се на свободна конкуренция) и основен лозунг на протестиращите е срещу монополите.

Каква пазарна икономика? Пазарът не е свободен, напротив – има монополи, а тези монополи се създават от държавата. Монополите не са някакви тайнствени, зли сили, а привилегировани икономически играчи, създадени с помощта на държавата. Тоест, формулировката, идеологемата, че сме правили преход към пазарна икономика, губи смисъл.

 

Възможно ли е държавата да наложи някаква регулативна мярка, която да е добра за гражданите и в същото време да не се мачкат бизнесът и свободната инициатива? И възможна ли е смяна в политическия модел?

- Понятието за "свободен пазар", за свободна пазарна конкуренция вече се изпразва от съдържание. Държавата е участник в пазара, в пазарните отношения – най-вече чрез системата за обществени поръчки. Ако след Втората световна война държавата разполагаше с механизми за обуздаване, опитомяване на капитализма – в качеството си на социална държава – чрез съответна данъчна политика и др. преразпределение на ресурси – от богатите към бедните (тогава се говореше за социалдемократически консенсус между леви и десни партии по този въпрос), то от 80-те г. на ХХ век с управлението на Рейгън и Тачър се стартира ново време – време на неолиберален капитализъм, респективно - неолиберален консенсус, който акцентираше на либерализация и приватизация, минимална намеса на държавата в пазара и респ. постигнат неолиберален консенсус между леви и десни партии по въпросите на управлението.

Времето на социалната държава вече отминава, тя е в колапс и заедно с това се увеличава усещането за социална несправедливост. Новото, обаче е, че тази неолиберална версия на капитализма от 80-те години до днес през 2008 г. претърпя крах чрез събитията, които ознаменуват т.нар. глобална, финансова криза, стартирала от САЩ с ипотечните кредити.

В Америка, за да се озапти финансовата криза, държавата наля 700 млрд. долара от парите на данъкоплатците във фалиращи частни банки и големи мултинационални компании. Държавата се намеси, но в полза на капиталистите, а не за да преразпределя в полза на бедните. Вече никой не спори, че е нужна държавна намеса – важно днес е за каква намеса става дума. В ЕС, където беше измислен "социалния модел", той също е в криза. Отделни държави и правителства се съпротивляват - скандинавските страни, Германия до известна степен и др.

Докато при нас целият преход мина под знака на неолиберализма, българските партии бяха обединени под знака на един неолиберален консенсус. Затова сега се губи разликата ляво-дясно. И леви, и десни правителства застанаха зад лозунгите либерализация, приватизация - без да се замислят сериозно за това - как да се омекотят несправедливостите на пазара, на капитализма. За това, че има големи групи от хора, които са извън пазара и пазарните отношения. Това са инвалиди, пенсионери, зависещи от държавата. Те не участват в пазара.

На каква свободна конкуренция могат да се уповават те? Протестите в момента дават знак, че трябва да се промени посоката. По този начин повече не може да се продължава. Неолибералният модел и олигархичният капитализъм трябва да се трансформират – така че развитието да е в интерес на повече хора, а не на малцина.

Другата съставка на нашия 23 г. преход е преход към многопартийна парламентарна демокрация. Приказките за демокрация вече абсолютно са изпразнени от съдържание. Имаме огромна криза на политическото представителство на демокрацията, изобщо разбирането за демокрацията като равенство (в смисъл "един човек – един глас"). Демокрацията ни не е представителна, защото партиите ни не са автентични.

Не можем да различим, коя е тяхната социална база, членове и симпатизанти, чиито конкретни социално-групови интереси защитават. Левите партии би трябвало да защитават интересите на социално слабите, а ето лявата партия БСП въведе плосък данък. Десните партии уж трябва да защитават интересите на бизнеса.

 

Пропуснат бе шансът за удовлетворяване на интересите на средния и дребен бизнес - за да има повече собственици, повече производители, повече автономни играчи на пазара. Не се състоя митът за средната класа в България, а тя поддържа демокрацията. Демокрацията е да има повече производители и собственици, независими от държавата, повече автономни и независими граждани.

Истината е, че на нас ни е нужно дори ново знание за обяснение на процесите и то се дава от дисциплината политическа икономия. Тя обяснява в какви съотношения са и би трябвало да бъдат икономическа и политическа власт, за да може повече граждани да са доволни от живота си.

Затова у нас усещането за несправедливост от прехода е огромно. То тегне в общественото пространство, не само на площада. И тези, които не са там, усещат, че е обществото, в което живеем, е несправедливо, благата не отиват при тези, които са компетентни, можещи и знаещи. Политиката вече не се разбира като публична дейност, дейност по обслужване на общото благо.

Говоренето за политика и правенето на политика гарантира съвместния живот на хората, да живеят мирно, в разбирателство. При нас политическото се заклеймява. Хората, които протестират, казват: "Ние не поставяме политически искания". Така се изгубва основния смисъл на една демократична политика, насочена към решаването на общи проблеми.

Мнозинството от хората не вярват на политиците, боят се, че партиите и политиците "ще яхнат" протеста, гражданската енергия. Вие, как смятате, прави ли са тези протестиращи да искат свои представители в държавните органи?

- Тези искания за гражданско участие, граждански квоти доказват, че представителната демокрация, след като не работи, трябва да се допълни и обогати с елементи на пряка демокрация. Очевидно посоката след тези граждански протести е за разхлабване на коланите, а не непрекъснато рязане на социални разходи. Да не говорим, какви язви сега се отварят в сферата на здравеопазването. Затова излизат гражданите – те искат с гражданските квоти да упражнят контрол върху държавата, която не изпълнява предназначението си – не се грижи за общия интерес и общото благо.

Исканията не са професионални и експертни, но енергията и желанието, натискът за участие са огромни и те да се удовлетворят по някакъв начин. Трябва да има гражданско присъствие в институции, които засягат съдбоносни въпроси в живота на гражданите, а те са – институции, свързани с осигуряване на публични блага. Публично благо е електричеството, водоснабдяването, правото на образование, право на достоен живот и др. Протестиращите искат промяна на Конституцията, а не си знаят правата. Проблемът е, как да се излъчат представители на гражданите в тези органи. Това е големият проблем. Вече се оформят лица на гражданските протести, но те искат да ги наричат организатори, а не лидери (което също е проблем – без лидери не може).

Изходът от всичко това ще зависи от въпроса - ще се канализира ли тази гражданска енергия, която е абсолютно справедлива - в нов политически субект. Малък е шансът това да стане до тези избори, но неминуемо ще стане, защото старите партии не са доказали за 23 години, че подобряват живота на гражданите. Напротив – ситуацията се влошава за огромната част от българското население, изпадало в бедност.

Друго искане е да имат право хората да подреждат листите, а не партиите.

- Това, което може да се направи, е да се облекчи участието в изборите на независимите кандидати – примерно, да се намалят сумите, които се депозират за инициативни комитети. Иначе повече гражданско присъствие в листите може да стане само чрез партиите. Тези граждански протести в момента упражняват натиск и върху самите партии. Те ще ги заставят да включат в листите си такива безпартийни, авторитетни, уважавани личности. Има признаци, че самите партии размишляват върху това. Не бива да отписваме така лесно партиите като основни играчи в правенето на демократична политика. Друг начин не е измислен, партиите са необходимо зло. Без тях не може. Партиите и гражданските организации (сдружения) са различни структури на гражданското общество, с различни функции.

Партиите са играчите, които се конкурират за власт в изборите. При нас има проблем със замъгляването на разликата между гражданско и политическо. А те не бива да се противопоставят. Гражданското участие, когато засяга съдбите на големи групи от хора, е пар ексиланс политически феномен, щом става въпрос за много хора - "демоса", демокрацията, мнозинството.

Колкото повече хора излизат, толкова проблемът е по-политически. Отделният гражданин, малки групи граждани могат да имат всевъзможни цели и те да не са политически. Но тук става дума за такива важни цели, както се вижда по мащаба на протестите, въпроси за оцеляването, за преодоляването на тази огромна бедност, мизерия и нищета. Като се има предвид, че най-бедните не са на площадите. Те дори, бих казала, нямат пари да си купят билет, камо ли тези от провинцията, за да идат на площада.

Споменахте приватизацията, която често бива заклеймявана, но защо тогава нейните автори, а и бившите министри от предишните правителства намират място в парламента?

- Това е така нареченият въпрос за новите лица. Омръзнали са старите муцуни. Омръзнали са едни и същи хора да бъдат народни представители, независимо дали правителството е паднало, дали е претърпяло загуба и въпреки всичко, ето например от Тройната коалиция почти всички министри са депутати.

Въпросът за тези нови лица е по-сложен. Защото с поставянето на лица под знака на новото не решава проблема. Нови лица бяха изцяло голяма част от парламентарното мнозинство при управлението на Симеон Сакскобургготски. При това на ГЕРБ - повечето от депутатите – абсолютно неизвестни, голяма част си останаха и такива след приключване на мандата. Гражданите тук не могат да асимилират рационално, че въпросът не се решава просто с новите лица. Това е само лозунг.

По-важно е да се намерят лица дори и "стари", но опитни, доказали почтеност и необлагодетелствани от властта, опитни в обслужване на общото благо, (а не на личните си интереси).

При всички случаи на предстоящите предсрочни избори, специално от старите партии, визирам БСП – 90% от листите и предложенията в тях трябва да са нови. Остават 10%, което никак не е малко, за такива неопетнени, запазили своя морал и почтеност партийни дейци по време на управлението.

Това е много тежка задача, трудно постижима, но аз мисля, че в тази партия трябва да се намери политическа воля, иначе тя няма да утвърди имиджа, който би желала, на субект за радикална лява политика.

Традиционната десница в лицето на СДС, Синята коалиция, нови структури - "Единство" и т.н., сега е в криза. Тя е в криза и заради това, че ГЕРБ искаше да вземе нейното място, да се превърне в десницата на България. Преди тези масови граждански протести си мислех, че това е възможно, но след това злополучно сдаване на властта, с всички тези несериозни и дори смешни изказвания на премиера в оставка, аз не вярвам, че ГЕРБ е в състояние да спечели втори мандат и изобщо да се утвърди като някаква автентична дясна партия.

Какво очаквате да се случи на предсрочните парламентарни избори?

- Всичко зависи от това дали ще се появи или не нов политически субект. Аз мисля, че тази мощна гражданска енергия по някакъв начин ще се канализира. Неслучайно протестите избуяват успоредно с годишнината от смъртта на Васил Левски, и във връзка с 3-ти март. Асоциациите на днешното положение на народа с това по времето на робството са силен импулс за бъдещи политически действия, с изблика на родолюбиви чувства.

Абсолютно тревожно е, че това се случва след нашето пълноценно европейско членство. От 2007-ма година до днес ние сме пълноценен член на ЕС и точно сега излизат хората на улицата и са недоволни. Много вероятно е да станем свидетели на не едно и две нетрайни правителства и коалиции след избори.

Тоест сте уверена, че ГЕРБ и Бойко Борисов няма да могат да сформират отново самостоятелен кабинет?

- Аз мисля, че с течение на времето до изборите рейтингът на ГЕРБ и персонално на Борисов непрекъснато ще спада. Но това недоверие не се "прелива" директно в БСП. Ще има нови субекти, нови партии. Имам идея, предложение – на предсрочните избори да се проведе референдум – за промяна на избирателната система – в полза на мажоритарната. Смесена система – с доминиращ мажоритарен момент. По подобие на германския модел. С подобен референдум ще се уважат гражданите, ще се допитат до тях за важен проблем по начина на избор на управляващи.

Все пак ще Ви върна малко назад към предишните избори, когато Бойко Борисов си бе счупил крака. Имаше травма и тогава някои коментираха, че се е събудило съжалението на електората. Сега виждаме експремиерът получава хипертонични кризи. Смятате ли, че това по някакъв начин ще окаже някакво влияние на избирателите?

- Да, безспорно той разчита на чисто човешко съчувствие. Той също е човек и е възможно да му се случва високо кръвно или счупване на крак. Аз специално не мога да му съчувствам при положение, че той в последните три години и половина установи една еднолична, макар и мека авторитарна власт. Той раздаваше заплати, все едно от джоба си, той решаваше проблеми, замествайки съд и пр. Той решава сега последно в парламента да има 20 депутати на ГЕРБ, които би предоставил на Станишев за създаване на някакво програмно правителство … несериозни думи… Радвам се, че това еднолично, макар и харизматично управление, приключи, слава богу. То беше обидно за интелигентните хора в България.

Телевизионната приказка за Бойко Борисов приключи. Както каза Цветозар Томов, "хладилникът победи телевизора". Оказа се, че вече не можем да разчитаме на разни популистки обещания, как той, бащицата, ще ни спаси. Да, хората са толкова бедни и маргинализирани, наивни и непросветени. Кризата в образованието и в науката се задълбочи със зловредни промени както в средното, така и във висшето образование, с ударите на Дянков върху БАН. Мислеха си, че неграмотен народ по-лесно се управлява.

За ролята на президента какво мислите? Предстои му да сформира служебен кабинет.

- Поначало ролята на българския президент изобщо в Конституцията е ясно разписана. Той има представителни функции, но поради прекия си избор, разполага с елементи на реална власт, които се изразяват във възможността му, понеже нацията го е избрала, да се обръща към нея в съдбоносни моменти.

Тези негови обръщения предизвикват ефект, могат да акумулират обществено доверие и усещане на стабилност в смутни времена като днешното, да внушат доза надеждност на институциите. Той може да арбитрира спорове между институциите и т.н. Плевнелиев усеща голямото бреме, което се е оказало в момента на неговите плещи, защото в тази критична ситуация, когато институциите са в колапс, държавността се разклаща.

Той е последната институция, която може да излъчи чувство за стабилност, прогнозируемост, надеждност, усещане за перспектива. Слушайки го напоследък, мисля, че той усеща голямата отговорност, която е съсредоточена у него и мисля, че ще вземе отговорно, далновидно решение за излъчване на стабилно, уважавано служебно правителство. Това ще проличи от самия премиер, който ще номинира.

Сигурна съм, че няма да се вслуша в Бойко Борисов и това какво му предлага и това ще проличи от качествата на министрите и на премиера, които ще се ангажират основно с провеждането на честни избори. Ще реши, макар и частично, някои особено остри наболели проблеми, породили сегашната ситуация и уличните протести в частност.

Кой според Вас е най-подходящият да оглави едно такова служебно правителство?

- При всички случаи трябва да е обществено авторитетна фигура. Да бъде човек, който досега е публично известен и доказал почтеност, неподкупност. В същото време дори не е важно дали ще е икономист или юрист, т.е. не е важна тясната професионална специализация.

Важен е моралния му профил. Доколко ще вдъхва доверие, неподкупност и грижа за обеднелия български народ.

Коментираше се фигурата на Константин Пенчев.

- Да, чак когато той стана обществен застъпник, се доказа, че тази институция има място в нашата политическа система. Г-н Пенчев се оказа достоен за длъжността обществен застъпник, защитник на гражданските права. Подходяща фигура е. Но не само за него могат да се кажа такива добри думи. Има и други достойни личности - от предишните служебни правителства – Ренета Инджова, проф. Христина Вучева и пр. Изцяло автономно право е на президента е да излъчи служебен премиер. Той трябва да го определи и респективно да носи отговорност за неговите морални и професионални качества.

Понеже е ясно, че има платена социология и това се признава от хората от гилдията на социолозите, искам да ви попитам има ли феномен платена политология. И как да различаваме платените политолози?

- Въпросът, който ми задавате, има общо с това – какво е гражданското общество в България. Ние имахме крехко, нестабилно гражданско общество, но сега сякаш се роди ново, автентично гражданско общество. Породеното от тези протести е различно от гражданското общество, провокирано от НПО-та, които са външно финансирани, чиито цели зависят от поръчките на донора.

Сегашните протести се свързват с реални проблеми на хората, а не с измислени инструментални, уж демократични и т.н. Ако предишното гражданско общество се изразяваше в някакви квазиграждански организации, визирам ромските например, които се финансират от външни източници и служат за изхранване на учредителите им, то днешните граждански протести и бъдещи граждански организации са от друго естество.

По същата логика можем да определим ролята на т.нар. частни изследователски институти – мозъчни тръстове и да ги свържем с вашето определение за платени социолози и политолози. Те също са финансирани отвън и анализите им са рамкирани от неолибералната парадигма. Те са нашите "експертите на прехода", т.нар. "демократизатори" в кавички, които предлагаха рецепти за демокрация по думите на Достена Лаверн и днес вече се и се вижда до каква демокрация сме стигнали.

Така че, да, различните политолози и социолози, които са непрекъснато в различните телевизии, голяма част от тях обслужват интереси, диктуват теми, които са поръчани от техните донори. Те не изхождат от реалните проблеми на големи групи от българското общество, да не говорим за цялото общество по принцип. Така че, днес само може да ни радва факта на раждане на едно ново и автентично гражданство общество, което не е зависимо от проектите на външни донори.

Филипа Тодева

Прочети цялата новина

Свързани новини: