Константин Кацаров и “Пепел” - рокаджия пише роман, участва в “Гласът на България”

Константин Кацаров е роден 1970 г. в  Пловдив. От 1999 г. е вокалист на популярната рок група „Ренегат“. Има син Иван на деветнадесет години и дъщеря Християна на осем. Автор е на книгите „Дрибъл“ (2005 г.), първия български аудио-роман „Мутра“ (2006 г.) и романа „Какавида“ (2008 г.), написан съвместно с Надежда Йорданова, с която се познават само виртуално.

„Писател” е титла! Аз не съм писател. Почти сигурно е, че в този си живот няма и да стана. Аз съм автор на истории. Обичам да ги разказвам. Ако и след мен те се помнят, значи съм успял!“, казва Константин Кацаров. Константин Кацаров участва в тв шоуто „Гласът на България“. Той е един от най-атрактивните участници и е част от отбора на Данчо Караджов.

За новия му роман “Пепел” (Хермес) писателят Христо Карастоянов казва: “Това е книга за едно чуждо ежедневие – ежедневието на момчетата от хрониките в криминалните страници на вестниците. Обикновено ежедневие: с техните си грижи, с техните си проблеми, с които се справят по тяхному… И ето това ежедневие Константин Кацаров е успял да превърне в сюжет за роман. Този роман може да ви стъписа, може да ви разгневи, но няма да ви позволи да го захвърлите, преди да сте стигнали до последната страница.” Следва откъс от романа.

Пепел

Константин Кацаров

Сергей беше натурален чеченец. Пребиваваше в България с украински паспорт. По професия оксиженист. На тридесет и четири години (със седем по-възрастен от мен), но с него имахме много общи неща. Една зодия – Близнаци. Еднаква височина – 1,85. Тежахме по 110 килограма, а косите и на двама ни бяха остригани. По няколко изкуствени зъба и сходен житейски мироглед довършваха картинката.
Серго беше “моя партия” и най-добър приятел. Носеше много тесни дрехи, по тялото, а връхчетата на остриганата му коса бяха изрусени. Преди около месец сменихме местоработата. Не бе належащо, но се съгласихме. Приехме офертата, защото ни устройваше. Наш общ познат, митничар, беше купил това място. Не че имаше нужда от него, но искаше да се събира с приятелите си някъде. Мястото изглеждаше добро, а кварталът направо си беше конфликтен. Помоли ни да му помогнем за известно време с дисциплината. Поне в силните дни. Нямаше причина да се притесняваме – двамата със Серго бяхме популярни в града и се справяхме безпроблемно. А и Митничаря плащаше дебело.

Серго много ме кефеше. Той беше моят любим анимационен герой. “Мамин сладък гугльо” беше обръщението ми към него, когато бях в добро настроение. По-смел и по-злобен човек от него аз не познавах. Имаше един-единствен страх – да не свърши умнадренът по аптеките.

Извадих ключа от таблото и музиката спря. Изправих се до колата. Наближаваше девет по тъмно и аз се намирах в задния двор на заведението.  Този двор беше само за персонала.
Изкачих стълбите и проникнах в кухнята през тежката неудобна желязна врата. Леля Мария ме посрещна троснато:
- Не си гладен още, нали?
- Щом казваш… – отвърнах й.
- Имам още малко работа. Защо пак си облякъл бяло! – майчински ме укори шестдесетгодишната главна готвачка.
Бях с бяла фланелка, а на това място смятаха, че бялото носи лош късмет.
- Само тази беше чиста – оправдах се.
- Ами мацките да те перат по-често! – искрено се разгневи тя.
- Много са заети, лелче – въздъхнах.
Излязох от кухнята и пътят ми бе препречен от Митничаря – нисък мургав човек с крива усмивка.
- Трябваш ми за малко – каза той угоднически и ме поведе към офиса. ...

Свързани новини: