Диригентът Найден Тодоров, шеф на операта в Русе: Трябват ни приходи, но не в пари, а в мисленето на хората

Найден Тодоров, голямото име сред младата българска диригентска колегия, празнува на 8 април рожден ден. Ръководителят на Русенската опера непрекъснато доказва, че класическата музика е нужна на хората и че публиката пълни залите, когато художественият продукт си заслужава. Найден Тодоров завършва музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив в класа по пиано на Дарина Кантаджиева и тромпет в класа на Лилия Ковачева-Топорчева. Още като ученик създава Младежки оркестър Пловдив. От 1993 г. става студент на проф. Урош Лайович във Виенския музикален университет, където завършва като бакалавър през 1996-а г. През 2001 г. получава и магистърска степен от Нов български университет . Найден Тодоров работи с различни оркестри в България и в чужбина. Участва в десетки национални и международни фестивали. Получавал е награди от наши и международни конкурси, както и от Словашкия музикален фонд, Ротари клуб-Виена, фондация Боргезе, наградата „София“ за постановката на операта „Фауст“ с Националната опера, „Кристална лира“ за изпълнението на Втора симфония от Малер с Националната филхармония, „Златно петолиние“ за принос към развитието на българската музика и приза на фондация Джордж Уохтер. Осъществил е многобройни записи за различни радио и телевизионни станции в България и чужбина - участва в над 130 компактдиска, издадени в Австрия, Великобритания, Дания, Израел, САЩ и Унгария. През последните години Тодоров работи активно с звукозаписните компании Naxos, MMO, R-Music, Hungaroton, Danacord, Balkanton и импресарските агенции Melos, M-Art и Columbia Artists Management. От 1997 г. е музикален директор на международния фестивал „Тракийско лято“.
Избран е от слушателите на БНР за Музикант на годината 2012, а Русенската опера е най-успешният и активно работещ оперен театър извън столицата.
За никого не е тайна, че в музикалния живот на България Найден Тодоров се появи като явление. Познавачите предвещаваха бляскава кариера на даровития музикант и не сгрешиха. И изненадващо за всички той стана най-младият директор на оперен театър – в Русе. И така вече осем години.
Разговаряме с диригента Найден Тодоров – директор на Държавна опера Русе, в малкото време, което може да ни отдели в натоварената си програма – между административните задължения и чисто професионалната му ангажираност като диригент.

Защо избра този път - обикновено постът директор е привлекателен в края на успешната музикална кариера, или като средство за професионална реализация. Има и трети вариант, но той се среща все по-рядко – с презумпцията за осъществяване на мисия!

В България системата е малко объркана в оперните театри и функциите на главния диригент са различни от тези в западнноевропейските театри. Това беше първата причина, която ме накара да погледна към директорския пост. Директорският пост дава възможност да осъществиш творческите си намерения и в началото аз започнах с тази мисъл. Ставайки директор обаче, се запалих неочаквано и за самия мен по административното управление – да направя така, че Русенската опера да работи максимално ефективно, да бъде на много високо ниво, да е привлекателно място за работа на много хора.
Открих за себе си един друг свят, много по-различен от творческия. Това е изкуството на управление. И вече не мислиш само за себе си. Който се заема с управлението, не може да се изолира от проблемите на хората, с които работи, те стават част от неговия живот и това понякога натежава. В никакъв случай не съжалявам за този избор, който по този начин ме накара да порасна. Някои мои приятели ми казват, че откакто съм директор, усмивката ми е „увяхнала”, но аз вярвам, че моята роля като директор е да накарам повече хора да се усмихват.

Какво ти даде и какво ти отне ръководната работа? На какво те научи във времето?
Администрацията със сигурност пречи на музиката. Наложи се да направя много компромиси, да се лиша от лични професионални ангажименти, които ми носеха голяма радост. Подредих приоритетите и оставих само най-важните, за да имам повече време за административните дейности. Ще го кажа и по друг начин. Има два вида диригенти – такива, които се изявяват навсякъде с различни оркестри и на различни сцени. Това са диригентите, които наистина успяват да станат звезди, концертиращи артисти. Представят се с различни състави и имат възможността да изразят своя талант, своята визия за музициране, да се докажат пред публиката. Има и друг вид диригенти – такива, които се заемат с един оркестър в оперен театър или филхармония и градейки този оркестър, растат заедно с него. Този път не е толкова звезден. Той не дава голяма популярност, а е и доста по-труден, но в крайна сметка, когато човек се обърне назад, вижда, че по този път е направил повече. Защото дори когато един ден си тръгнеш от този състав със съзнанието, че си постигнал нещо стойностно с него, следата остава. А в другия случай – макар че си изживял прекрасни моменти, това са временни моменти. Аз съм от втория тип диригенти. Признавам, че понякога малко съжалявам, но това се случва много рядко. Като диригент и аз имам желанието да се срещам с различни музиканти, на различни сцени, но когато виждам как театърът работи на пълни обороти, оркестърът става все по-добър – аз мога да го правя и тук, с тези музиканти. Пътят е по-дълъг, но за сметка на това резултатът е по-дълготраен.

Не мисля, че при теб нещата са се забавили – ти стана директор много млад и за осем години имаш вече сериозна биография на директор, а като диригент изявите ти започнаха в невръстна възраст. Знаем, че някои диригенти на твоята възраст сега правят първите си сериозни професионални стъпки....
Спор няма. Измежду най-големите диригенти в света отбелязваме и двата типа диригенти с респект – един Бърнстейн, който е концертиращ диригент, и Караян, който знаем колко здраво е бил свързан с Виенската филхармония. И двамата имат своето безспорно място без значение кой път са избрали в своята уникална кариера.

По какъв начин Русенската опера успява да отговори на условията делегираните бюджети, как се привлича публика. Как се поддържа толкова разнообразен афиш без да се пренебрегва експерименталната музика, така наречените некомерсиални продукции, след като наложените тенденции с делегираните бюджети зрител-билет абсолютно изключват всякакъв полет на фантазиите?
Аз имам своите личностни противоречия с тази система. Ние трябва да имаме огромни приходи, но не в пари, а в промяна на мисленето на хората. Затова съм убеден, че са нужни тези по-рядко поставяни заглавия, които в никакъв случай не носят плюсови финансови постъпления, те не са за широката публика, но те със сигурност вдигат нивото на института и на публиката. Деля ги на две – репертоарни заглавия, без които един оперен театър не може и „бисери”, които рядко могат да бъдат чути и видяни на живо. Или това са, както аз ги наричам „фестивални заглавия” – избрали сме Мартенските музикални дни за подходящия форум за такива премиери. Миналата година представихме операта „Нос” на Шостакович, а тази година – „Фалстаф” на Верди. Убеден съм, че това е пътят и имам подкрепата на русенската публика – и двата спактакъла бяха продадени предварително.

Преди много години аз заявих в едно интервю, че в България културата няма традиции. Това предизвика негативни реакции към мен от различни хора, от всякакви кръгове с обвинението как въобще мога да си позволя да кажа нещо такова. Веднага ми бяха дадени примери с имената на композитори от ранга на Панчо Владигеров, изпълнители като Минчо Минчев, диригенти като Константин Илиев, Добрин Петков – списъкът е дълъг. Моят отговор е – да, България винаги е имала своите световни имена, но традициите не се създават от яркото присъствие на един или друг голям артист, традициите ги създават онези, чиито имена ние не знаем – и това е публиката. Когато имаме публика, която да заявява своя интерес, когато имаме публика, която е достатъчно обичлива и може да накара с оценката си тези музиканти да идват и да работят в България, тогава ние можем да говорим за традиции. И това не се изразява в количеството и качеството на тези големи музиканти, а в количеството и качеството на онези, които ги слушат. Във Виена класическата музика има големи традиции и то не защото там е Виенската филхармония, а защото почти няма гражданин на този град, който да не е бил на опера или концерт.

Ти си един от малкото директори, които държат на балетната трупа, като равнопоставена с Операта. Имаш великолепна трупа, балетен репертоар, непрекъснато гостуват звезди.
Един такъв театър като Русенската опера според мен трябва да функционира на четири нива: оперни и оперетни спектакли – основно оперни, балет и балетни спектакли и симфонични концерти. Ако едно от тях липсва, театърът е немислим. Не мога да приема решението на някои извънстолични театри балетът да се намали или изобщо закрие. Аз съм свързан с балета – моята съпруга е балерина, но не това е причината да държа на нашата балетна трупа. Балетът е едно безкрайно красиво изкуство, но малцина го познават колко е трудно. Директорите на театрите добре знаят колко е трудно и често пъти не искат да спасяват нещо, което е толкова трудно. Особено във време, когато публиката е несигурна – днес я има, утре не, а тази, която разбира често пъти предпочита да остане пред телевизионния екран – има си Mezzo например. И идва вповече да поемеш този отговорен ангажимент да поддържаш балет, да го развиваш и да го пазиш. И когато сме принудени от финансова гледна точка при делегираните бюджети да изчисляваме всичко в цифри от продадени билети, някои от важните съставни части на организъма „оперен театър” като балета, остават за някои на заден план. Не и за мен!

Странно, защото балетните спектакли се посещават от публиката, хората обичат балета.

Да, но за да го постигнеш като запълняемост на залата 90% отнема време, измерено от момента на предложението на балетния спектакъл, през етапа да убедиш публиката да го види и накрая следва оценката на публиката, която го е харесала. Това вече означава, че тя отново ще се върне. В Русенската опера сме на последния етап – вече не се налага да убеждаваме зрителите да идват на балет. Нашата работа е да развиваме балетната трупа и да предлагаме спектакли на много високо ниво. Какъвто очаквам, че ще бъде новият спектакъл на балета „Дон Кихот” на Минкус на 12 април.

Ти си единственият директор, който след т. нар. реформи успя да запази своя творчески състав без съкращения. Как се справи ти и защо според теб това не се случи на друго място?

Аз съм човек с много силно въображение. Човек, който няма да наруши законите, но може да ги прилага с въображение. Когато през 2010 година се наложи т. наречената реформа, първият ми импулс беше да си подам оставката. След това си дадох сметка, че следващият, който ще дойде на моето място, ще изпълни заръките на тази реформа. И започнах да търся варианти, без да нарушавам наредбите на Министерството на културата, да запазя хората. Нямаше да успея ако нямах тяхната подкрепа. От една страна аз трябваше да намеря повече средства, но дори и тогава нямаше как да се справя финансово. От друга страна хората трябваше да вземат решение да направят своите жертви – и то финансови. Нещо, което не е типично за българина. Той по-скоро очаква някой друг да се жертва. Но когато дойде прословутата заповед за съкращения от Министерството, направихме Общо събрание. Предоставих на всички цялата информация и им дадох възможност да изберат. Вариантите бяха два: или да съкратим щатните бройки и да оставим без работа хора, които цял живот не са правили нищо друго освен да упражняват своята професия и в това са много добри, или всички ние да намалим заплатите си. И с парите, които аз осигурявам и намирам, да успеем да се поберем в новия бюджет. Благодарен съм на всички, които не се поколебаха да изберат втория вариант. Щатното разписание, което аз изпратих в Министерството беше съобразено с ограниченията на бюджета, но беше с 60-70 души повече хора извън предписанията. Впоследствие, благодарение на делегирания бюджет, признавам, че успяхме да се стабилизираме. Това беше много важен момент. Решение, което всеки сам трябваше да вземе и не беше никак лесно. Но пък това ме накара категорично да остана в Русенската опера, защото хората тук не са просто добри музиканти, те са преди всичко хора с големи сърца.

Прочети цялата новина

Свързани новини: