Маргарет Тачър - иска ли ни се такъв политик “да се прибира вечер вкъщи”?

И успяващите, както и закъсалите народи често си блъскат главата над една извечна електорална дилема: на кого да заложат в следващото политическо надбягване. Какво лекарство е нужно на една нация, затънала в спорове, междуособици и съсловни „гордости и предразсъдъци” и стигнала до апатичната неспособност да намери ясни, прости и действени рецепти за излизане от кризата?

На кого да се вярва във време на циклично повтарящи се провали, когато предписанията за джентълменско поведение алчно се схрускват от вечно отворените уста на социалните акули, готови да изкористят всяка кауза в името на новопридобити късчета обществена власт (медийна, профсъюзна, парламентарна)?

На кого? На политическия идеалист, на теоретика, на оптимистичния шарлатанин, който обещава бързо и целокупно спасение? Къде е границата между политическия авантюрист и разсъдливия прагматик, който опростява обществените дилеми до две-три основни неща, които, ако бъдат разрешени, ще бъде разчистен основно пътят пред обществото?

Тази ситуация на избор стоеше пред британския народ в края на XX век, а човекът, когото избраха да ги изведе от унизителното положение на свадлив, третостепенен натовски съюзник с подкрепящи реплики, винаги податлив на таблоидния и профсъюзния диктат, бе Маргарет Тачър, упоритото момиче от средната класа, подчинило първо добродушния аристократ Денис Тачър, после високомерните кръгове на двувековната Консервативна партия, после Британия и накрая въображението на света.

Маргарет Тачър предлагаше тежки решения след десетилетията на малодушни отстъпки пред натиска на съсловните интереси и на розовия сън за „социалната държава”, в която обаче вече ги нямаше викторианските колонии да поемат пасивите, а бягството на националните капитали и скокообразният ръст на обществената и личната безотговорност приближаваха все по-настойчиво часа на горчивите лекарства, на ограниченията и твърдия монетаризъм.

Маргарет Тачър най-напред бе успяла да реформира вижданията и привичките на своята Консервативна партия, свикнала сякаш по наследство да се грее в светлината на властта. Тя безцеремонно размаза апаратните инстинкти на „вечно избраните” партийни барони или „мокрите”, както ги определяше язвителната политическа преса. Тя вдъхна нов живот на философията на свободното предприемачество, върна се към скрижалите на Адам Смит и Джон Стюарт Мил, за да открие в средоточието на „добре осъзнатия личен интерес” механизма за задвижване и преуспяване на клеясалия в кейнсиански брътвежи и либерални заклинания британски социален мотор.

После се зае с обществото. То благодушно се бе изтегнало под снизходителното океанско слънце на своя „малък, тесен остров”, нехаещо за социалните дрязги „отвъд Канала” и се поддаваше на колониално-рентиерски надежди за „особената роля на Англия”, подхранвано и от електоралната зависимост на цяла поредица слаби ляво-десни правителства, които или се гушеха заради някой сексскандал като случая „Профюмо”, или се отказваха от наследствената си лордска титла, за да оглавят антиракетните просъветски протести като Тони Бен.

Маргарет Тачър бе водена от убеждението си, че „желязото се калява в огъня” и че не си „струва да приемаш нещата само защото и другите го правят” — едно кредо, завещано от баща й Алфред Робъртс, който от уморителното 12-часово общуване с хората в кварталната си бакалница бе разбрал психиката на всекидневния англичанин, неговия вкус към немногословното, но премерено и точно действие.

Пресата винаги е сравнявала Маргарет Тачър с нейни бележити предшественици — Чърчил, Дизраели, Макмилън. Правени са и чести паралели с Ронълд Рейгън, като дори не особено обичащият я американски либерален журналист Майкъл Кинсли в публикация в списание „Тайм” я поставя по-високо от Рейгън заради способността й да налага лидерския си стил, да моделира нацията си по свой образ и подобие, да научи британците да се самодисциплинират и да бъдат прагматични както по времето, когато станаха „фабриката на света”.

Разбира се, друго е отношението на самата Маргарет Тачър към Рейгън. Освен огромната лична симпатия към очарователния медиатор и харизматичен президент, която не стихва през годините и личи ...

Свързани новини: