Желязната лейди е мъртва, но тачъризмът все още е жив

През 1966 г., малко повече от година, след като Мартин Лутър Кинг спечели Нобеловата награда за мир, едва 33 процента от американците имаха благосклонно отношение към него, а 63 процента бяха отрицателно настроени. Не е трудно да се види защо. Той беше лидер на движението за граждански права в страна, където 85 процента от белите смятаха, че чернокожите “прекалено бързо напредват към расово равенство”.Той също така беше станал отявлен противник на Виетнамската война. Само шест дни след смъртта на Кинг през април 1968 г. конгресменът от Вирджиния Уилям Тък обвини Кинг за собственото му убийство, като каза в Камарата на представителите, че Кинг е “разпалвал раздор и борба между расите… Този, който сее семето на греха, ще пожъне буря от зло.”

Но през изминалите оттогава 45 години калта, хвърлена по него, се изчисти и наследството му започна да блести като национално съкровище. През 1986 г. неговият рожден ден стана годишен национален федерален празник. През 1999 г. социологическо проучване на “Галъп” показа, че Кинг наред с Джон Ф. Кенеди и Алберт Айнщайн е една от най-почитаните обществени фигури на 20 век в САЩ, изпреварвайки по популярност Франклин Делано Рузвелт, папа Йоан Павел Втори и Уинстън Чърчил. Само майка Тереза беше по-тачена. През 2011 г. в парка “Нешънъл мол” в столицата Вашингтон беше открит паметник на Кинг, представляващ 30-футова статуя, разположена върху четири акра първокласно, историческо парче земя.

“Ние можем да разглеждаме миналото и да изграждаме разбирането си за миналото само през очите на настоящето”, твърди историкът Е. Х. Кар в своето емблематично съчинение “Какво е история?”.

“Историкът принадлежи на своята епоха и е обвързан с нея по силата на условията на човешкото съществуване”, казва той.

Америка започна да оценява Кинг едва когато постигна съгласие, че законовата сегрегация е била неправилна, че Виетнамската война е била грешка и че другите неща, за които той говореше - преразпределението на богатството, американския милитаризъм и утвърдителното действие,- са били удобно забравени. В този момент неговото наследство би могло да бъде разбрано от достатъчно хора не като източник на разделение, както беше разглеждан приносът му някога, а на решение.

Поляризираната, противоречива и на моменти проблематична реакция на смъртта на Маргарет Тачър подчертава, че в нейния случай няма решение и затова не може да има съгласие. Смъртта й, настъпила във време на увеличаваща се безработица и икономическо неравенство, намаляваща социална мобилност, дълбоко вкоренена бедност и бюджетни съкращения в социалната област, при управлението на предвождано от консерваторите правителство, следващо политика на значителни икономии, служи като повод за обсъждане не само на разделенията от миналото, а и от настоящето.

Заглавието на първата страница на в. “Файненшъл таймс” в четвъртък гласеше: “Разликата в благосъстоянието се увеличава, докато социалните съкращения удрят здраво севера”. Това можеше да бъде написано почти по всяко време през 80-те години на 20 век.

Тя оставя живо наследство на маркетизация, приватизация, икономическо разслоение и социално разместване. Неговите жертви и облагодетелствани лица не само са още живи; те продължават да се раждат. Отварят се стари, незарастнали рани за миньорски села и гладни стачки, а в същото време се нанасят нови - за помощи за инвалиди и данъка за стаите.

Допитване показва, че политиките на Тачър - като понижаването на данъка върху доходите и повишаването на ДДС, приватизацията и намаляването на горните данъчни ставки за богаташите - са сред най-непопулярните днес, но именно тях следва коалиционното правителство. Оценките за ...

Свързани новини: