Сърбия и Косово - дали можеше (да се постигне) повече

Най-накрая “бял дим” от Брюксел. Премиерите Ивица Дачич и Хашим Тачи в петък парафираха документ в 15 точки със забележката, че това са нещата, за които те са се съгласили, но окончателното решение двете страни ще съобщят допълнително, след обсъждане у дома.Това отлагане, разбира се, е част от предварително утвърдена драматургия на така наречения диалог, който имаше и други драматични моменти от типа “вземи или остави”, “всичко или нищо”, повишен тон, предявяване на нови искания, прекален оптимизъм и преждевременен песимизъм.

Това обяснява защо документът не е подписан, а парафиран. От една страна, това може да бъде задължението да се спази демократичната процедура в своята страна, но на отсрещната страна е аргументът, че преговарящите са упълномощени да подписват споразумения, чиито рамки са предварително съгласувани в родината им. Но в момента това е по-маловажно от факта, че е направена значителна крачка напред.

Главният въпрос сега е дали можеше да се постигне повече? Най-простият отговор, що се отнася до Сърбия, може да гласи: да, ако в началото искахме по-малко. Имам предвид лозунгите “Косово е Сърбия” и подобни, които се скандираха, вместо трезво да се мисли как исканото да се съчетае с възможното, преди косовския “незаконен строеж” да получи онзи вид международна законност, която вече нямаше да може да се отмени.

Но това е вече “разсипано мляко”. Реалният отговор е, че споразумението е “възможният максимум” (Дачич), защото двете страни имат причини и да бъдат недоволни, и да обявят своя, макар и частична, победа.

Всички преговори, впрочем, могат да се разглеждат и като футболен мач с много пропуснати шансове, някое и друго попадение и в края на краищата равен резултат. Именно липсата на победител е същността на всеки успешен изход и условие да го приемат и двете страни. Резултатът в този случай е честен не толкова заради състава на отбора, а заради собствениците на клубовете и техния потенциал да се договорят за много неща извън терена.

Главният критерий дали парафираният документ е добър за Сърбия и за косовските сърби, е преди всичко в осъзнаването какво е подписано. Всички говорят за “споразумение” и “договор”, но документът в 15 точки на една страница всъщност е само “Споразумение за принципите за нормализиране на отношенията”.

Неопределеността, тоест незавършеността на това заглавие (не се споменават страните по споразумението) също е част от деликатната дипломатическа игра, водена от разумното убеждение, че същността е по-важна от формата.

Съществува изкуство да се водят преговори, но и изкуство да се тълкува договореното и във връзка с това е неизбежен въпросът дали изходът от този диалог е признаването на Косово от страна на Сърбия. Хашим Тачи казва, че именно за това става дума, докато сръбският вицепремиер Александър Вучич категорично твърди, че не е и че това никога няма да стане.

Той, наистина, не е първият, изговорил (и много пъти повторил) това “никога”, което историята като река, която на всеки завой си мени цвета, винаги може да релативизира. Но това е въпрос на бъдещето. Днес все пак може да се каже, че не става дума за формално признаване.

Сърбия обаче мълчаливо зачете факта, че Косово съществува независимо от нея и че преамбюлът от нейната конституция е само законова фикция. Не всички ще бъдат въодушевени от постигнатото и споразумението вероятно ще бъде повод за гневна реторика на професионалните антиглобалисти и патриотичните “оплаквачки”, която е вече част от нашия фолклор.

Националистите имат право да се оплакват, но техните мнения трябва ...

Свързани новини: