Думи за момчето - радост на народа. Днес Гунди щеше да навърши 70

„Има една страна България, и в тази страна България има един отбор „Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!” (Георги Аспарухов-Гунди в отговор на предложението от „Милан” да играе в чужбина).

Всъщност тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята девятка.

Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек… И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора като нас за идеала.

Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.
И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче. Ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване… Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим! И то от нас, от неговите обожатели… Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита.

Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем… свободни… Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта! Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радост от живота, от Свободата… Колко всъщност му е струвало това?

„Левски” имаше мач в Бургас. Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди… Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…

Гунди се появи… И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… - никога до този миг не я бях срещал. Да си призная – и досега не съм я срещал…

Някъде по средата на срещата – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в… небесата… Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?

И в следващия миг стадионът застина! Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол! И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче…

Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица… Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция? След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа… И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”

После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец ...

Свързани новини: