Проф. Емил Попов, известният скулптор от неизвестното с. Мали Дрен

Дарбата да бъдеш читав

Той е професор в Художествената академия, но живее цял живот на село. В Мали Дрен, Пернишко. Цял живот е бил тук, оттук и до днес ходи до града само за да посвети в майсторлъка си своите обични студенти. Цял живот е скулптор, пипа глината, вслушва се в камъка, говори си с метала. И в гипса бърка като в кладенец. Цял живот е селянин, щастлив, че съдбата му е отредила голямо богатство – обширен двор, две плевни, един сайвант, слънце, простор, небе…

Ако минете край Мали Дрен и имате късмета да го заварите вкъщи, може да разгледате дворната му галерия и импровизираната му експозиция, настанена в ремонтирания плевник. Тук са и фамозните бикове в истински ръст, вярно изваяни от гипс, но онези, излетите от бронз, от години украсяват парка на Хуго Вутен в Белгия.

В двора му живеят 10 котки и 3 кучета. Всички го знаят тук, но само пред себе си признава: “Колко е просто! Стига да има любов и ядене за всеки, цари мир и няма конфликти. “.
От години си прави ескизи само на хора, които обича – на майка му, Бог да прости, на учителите си Иван Нейков и Любен Гайдаров, на невероятните Константин Павлов и Йордан Радичков. Правя си ги за себе си, като свободна работа. И си държи и в ателието.

Във втората плевня живеят шест жени – женствени, огромни, мощни, предизвикателни. Застинали са в шест различни житейски пози. Те никога не са излизали навън, не са показвани, не са били пожелавани от мъжко око. Безгрешни са. Глинените им природни части познават само дивната длан на маестрото. Е, три други техни другарки отдавна са ощастливени досущ като швейцарски крави – вече дишат вълшебния въздух край Цюрих. Богат колекционер ги е отвел оттук и ги е пуснал в дворното си имение. Но завинаги си остават нашенки, три големи, цицести българки от Мали Дрен.

Кога е започнал първия ескиз на бай Йордан? Доста отдавна, но за да се направи портрет на необикновен човек като него е не само сложна, но и особена работа, която не може да има окончателност, завършеност, тя е несвършваща работа. През ноември 2003 г., два месеца преди да си отиде от този свят, Радичков и жена му Сузи отиват в селото на маестрото. И бащата на „Ние, врабчетата” вижда главата си от глина, комбинирана с гипс. И понеже е щедър и благороден, каза, че му харесва.
Според ваятеля от Мали Дрен в края на живота си бай Йордан е бил станал мек и бял. А когато го вижда за последен път, на поклонението, чертите на лицето му са се би изострили, но белотата му останала същата.

Признава си: дълго време преди откриването на Радичковия паметник ми трепереха гащите, как ще се възприеме, та нали толкова много и различни хора обичат сладкодумния мъдрец, и всеки един от тях си има своя представа за него, свой образ изграден и съхранен у себе си. „Господ да ми е на помощ!”, си казва, и отива на откриването. Което винаги ще си спомням като един незабравим сън…

Черквата в селото също стои изправена, благодарение на нашия професор, ваятел и селянин до гроб… Всяко лято студентите му идват на гости, спят и ядат у тях, пият от домашната му ракия, работят в двора му, място има за всички, разполагат се с пещите му както намерят за добре, ровят се в безбройните му набори от чудати инструменти.

Лани маестрото, заедно със своите ученици, запретва ръкави и почва да стяга старото селско църкве „Св. Петка”, приклекнало на площадчето пред ...

Свързани новини: