Здравка Евтимова: Стока за продан

Защо пък да нямам високо самочувствие? Единствен наследник съм на Пашалиевия род, цялата земя между завоя на река Ерма и Трън в моите ръце ще дойде, гората, езерата, двете баничарници на баща ми. Значи мога да си гледам живота и да не правя поклони на никого. Не ме интересуваха ни равните ливади, ни хълмовете, а конете – луд бях, метна ли се на конски гръб, от мен по-голям под небето няма. Де що бой в кръчмите, и аз вътре, де що скандал – моят глас най-силно се чува. Затова не се учудих, когато господинът, който този ден бе откупил целия етаж на хотела в Перник, изтърси:

- Голям хаймана си, Йордане! – за пръв път разговаряше с мене, а с какъв глас го рече, като че не думи, а цианкалий се изля от устата му.

- Явно знаеш какъв съм – отвръщам. – Щом плати две хилядарки, прогони хората от етажа, за да не чуе никой какво ми говориш, господин Косев.

В сивите му очи се вързаха сто възела, ала лицето му остана спокойно. Дъртият рязко се изправи.

- Ела! – рече и без въобще да обръща поглед към мене, напусна хотела. Върви по улицата той, след него аз. “Дали пък не е решил да ме утрепа?”, помислих се. От три дни бях пристигнал в Перник, но веднага научих, че Манол Косев не е кой да е. Всичките големи магазини в града негови, земята около линията на влака негова, Аз пък, както си бях посръбнал, строших джамовете на една барака, а то пък да се окаже, че бил негов цех – шивачница. Стигнахме до една ливада, заградена с колове. Вътре зобят два коня. Видях ги и земята се люшна под петите ми. Езикът ми се запали. То не коне, ами звезди! Кожата им обтегната като сребро, лъщи – можеш да огледаш образа си в нея. Гривата гъста, краката – хем дълги, хем в глезените тънки като вретена. Мамо-о!

- Виждаш ли тия два звяра? – отведнъж ме закова на място Манол Косев. – Само единият струва колкото две дъскорезници.

- Струва повече! – облизах пресъхнали устни аз.

- Ще станат твои, Йордане. Но трябва да сториш нещо за бай си Манол – не очаквах, че чуковете в гърлото му внезапно ще млъкнат и вместо тях от устата му ще започне да капе захарен памук. – Ти, въпреки че не си от нашия край, трябва да си чувал, че имам дъщеря.

- И глухият е чувал за дъщеря ти – отвръщам му.

- Нали? – усмихна се Манол.

- Чувал съм – казвам.

- Едно нещо обаче не си чул – пресича ме Манол. – И това е, че Владо Москанов и щерка ми са се обещали в любов. Работата е опечена. Хората приказват за Москановата кория чак до гръцко.

- Приказват – съгласявам се аз и очаквам да си довърши приказката. Той си затрая, пък мене не ме бива по усукването. – Ако си решил да ме биеш – започнах, – ей сега ще ти дам повод. Владо Москанов е известен с едно неприлично нещо. Аз понеже по всички кръчми светя, та вярвай ми – бъдещият ти зет си плаща на момчета.

Манол обаче хич не се ядоса. Лицето му лъсна в усмивка.

- Ако е така, ще го приема ли за мъж на единствената си дъщеря? – пита той и на тоя въпрос, признавам, аз не можах да отговоря утвърдително. След дълго и широко усукване Косев ми обясни следното – Владо си бил напълно в ред, но още се двоумял, не щял да се обвързва, а пък Манол Косев от своя страна взел да одъртява, редно било вече да види някое дребно внуче. За тая цел аз трябва значително да стресна бъдещия зет Владо, щото да се ускори процедурата със женитбата. Това се налагало, за да се развие някаква съвместна далавера между двата рода в Москановата кория. Ако бъдещият зет се опъва и колебае, да въздействам с бой – да му посплескам фасона, но не да го утрепам съвсем. Като отплата за моите усилия аз ще получа двата коня чудотвореца. Всъщност, ако Владо не желае да се конфронтира с мен поради вродената добрина на душата си, аз сам да се фрасна в носа, да потече кръв, да се омажа и в тоя позорен вид да се явя в кафенето. “Тц, тц – да рекат хората. – Владо пребил онзи хаймана. Браво!”

- Ами твоята дъщеря – клъцвам аз сивоокия. – Толкоз долна стока ли е дъщеря ти, господин Косев?

Лицето му моментално се спаружи, юмруците му склещиха моята овлажняла от пот шия.

- Няма стока, дето не съм продал – прошепна той.

Къркам аз вечерта в кръчмето и правя сметка как да заслужа двата жребци-цудотворци. Как да водя боя, че да ме набият – щото такова нещо никога не ми се е случвало. Разсъждавам, та пушек се вдига, и както съм се замислил, ето ти едно конте с папийонка иде, потрепва и си хвърля шалчето на моята маса.

- Ей, вие! – обръща се към мен той. – Веждите му тънки, рисувани с молив, устата алена. – Аз, господине, се наричам Владо Москанов и считам под достойнството си да общувам с трънски хаймана като вас. Вероятно сте запознат кой е баща ми.

- Аз ще бия не баща ти, а тебе – обяснявам му. – Не ми пука и бия много. Доста си ми симпатичен, но…

- Наистина ли съм ти симпатичен? – шавна с рамене контето. – Защо не се разберем като мъже? Ела сега, Йорданчо, да ти разкажа нещо.

Ставам и размислям – ако пудричката вземе да досажда, ще го млатна по главата. Той изведнъж прошепна: – “Ма ти сериозно ли си решил да се биеш с мене заради онази крава?”

- Още веднъж я наречи “крава” и баща ти остава без наследник! – предупредих го аз.

- Но тя си е крава!

Чукнах го на шега по врата и онова ми ти същество се изсипа на земята. Като се изправи, ме прегърна през рамо.

- Слушай, Йорданчо! Добре – не е крава. Щом казваш – богиня е! – и ръката му гали ли, гали рамото ми. – Добре, слушай. Удари ме, пусни ми мъничко кръв, все едно наистина сме се били и насила с юмруци си ми отнел годеницата! Виж, Йорданчо, на колене заставам пред тебе. Говорят, че си падаш по кончета. Ще ти дам Струмското чудо! Най-хубавия жребец на Москановия род ще ти харижа.”

-Не! – отсичам аз.

- Моля ти се, братче, пребий ме. Иначе, ако не се оженя за оная крава, баща ми ще ме лиши от наследство!

Слушал бях златни приказки за Струмското чудо. Само да заплодят кобила от него, стопаните давали по пет хилядарки.

- Добре – съгласих се накрая аз. – Давай да се бием.

Хубаво, но се получи друга ситуация. Владо и аз се срещнахме зад кръчмата, блъснах си носа в стената и пуснах кръв, както искаше Манол Косев, фраснах контето, както настояваше самото то, и наведох гръб да ме удари два три пъти на свой ред. Но Владо, пудрата мазна, взе да прави опити да ме целува по врата. “Бий, бе!” – той не ще. Затова го отстраних и размазах кръвта по дрехите си. В туй време по уличката се появи една жена.

- Какво ви е? – попита ме, а аз се вцепених. Тя ху-у-бава, едни зелени очи – да потънеш до вежди в тях, в тялото тънка като мряна риба, а лицето – бяло, розово, бистро, вятърът не смее да я докосне. Такава хубост!

- Катерина! – огъва се контето пред нея. – Тези дни не съм се отбивал до вас. Баща ти сигурно се тревожи. Вероятно господин Манол Косев си е помислил, че аз…

- Това ли е дъщерята на Манол! – ревнах аз и пред очите ми небето взе да се топи. Забравих трите коня. Двата чудотвореца и Струмското чудо. – Това ли била Маноловата дъщеря! – очите й се плъзгат полека по лицето ми, като че приказват – “Мили мой! Мили мой!”.

- Владо ли ви осакати така? – прошепна жената. – Пребил ви е!

- Тоя ли? Той мене? – трите коня съвсем изхвърчаха от ума ми. – Тоя мене! Я стига! – Зелените очи потъват в моите и дълбаят, дълбаят. Ще изгърмя. Че като грабнах контето. Бой, бой. То скимти, аз налагам. То квичи, аз крещя: – Не ти ща Струмското чудо! Как можа ти тая жена да наречеш “крава”! Как не ти изсъхна устата!

Отнякъде се зададе и самият Манол Косев. Издокаран – бежов костюм, бежови трандафори, очите му замръзнали като джам зиме. Юмруците му ще се съдерат от стискане.

- Йордане, хаймана такава, не си удържа уговорката! Претрепа ми зетя!

Отстрани контето хем плаче, хем през сълзи се хили с щастливо лице. Фраснах го още веднъж.

- Аз се бих за дъщеря ти! И я спечелих – изкреях с пламнало гърло аз. -. Ни коне ти ща, ни чудотворци, Косев. Искам нея.

- Щом си рекъл, добре – сряза ме Манол и в гласа му отново загорча цианкалий. В очите му заблъскаха чукове. – Хубаво, чакам те довечера у дома.

Отивам аз вечерта и що да видя. В къщата на Манол Косев гости, гости седнали да празнуват годеж. “Браво, Йордане, веднъж и ти да извадиш късмет!” – тъкмо си помислям тези радостни думи и в стаята довеждат една – прищя ми се очите да си извадя, като я зърнах. И аз имам нос, но нейният – две лакти дълът. Обръщам се встрани.

- Нали спечели дъщеря ми – разправя Манол. – Вземай я!

Беше заредил поп зад вратата и докато кажа: – “Ма аз не съм желал такова нещо…”, набързо ни венчаха. Владо Москанов, напудрен и парфюмиран, пръв дотича да ме целуне в устата за поздрав. По едно време седна до мене, налива ме с вино, държи ми ръката и разправя:

- Голямо нещо завъртяхме с дъртия Манол, нали? Той го измисли, лисугерът. Той докара зеленооката крава и ти, братче, веднага лапна въдицата. Прощавам ти, дето ме би – сега тате няма да ме лиши от наследство. Манол си придоби зет, пък и най-сетне се намери мъж за онзи дракон, щерката.

На мен свят ми се вие. Затворя ли очи, в ума ми зеленооката хубавица – тялото тънко като гълъбово перо, лицето обло, ясно, вятърът спира да вее, смаян от толкоз хубост.

- Така ли ме изработихте! – ревнах.

- Така – хили се контето. – Баща ми и бай Манол направиха облог – ако някой мъж с пари се ожени за звяра-щерка на Манол, тате ще му даде оня жребец – Струмското чудо. Ех, Йордане, що не се съгласи да се разберем като мъже…

Край мене минава Манол Косев, дъртият ми тъст, доволен, лъщи и грее.

- Видя ли? Няма стока, дето не мога да продам! – подхвърля.

Тръгнах да бия целия годеж, на попа налетях, на кмета, на тъста.Те вместо да отвръщат с юмруци, вино ме черпят. Оттука чаша, оттам две, после обърнаха на ракия. – - Наздраве! Да е хаирлия!

Омота ми се главата. На сутринта се събуждам в бели чаршафи, а до мене нос две лакти дълъг! Бре! Без да се усетя, се родиха двама ситни близнака и цялата рода вика – “Пу-у-у, бащичко!”

Добре, че в обора зобят три коня – чудотворците плюс Струмското чудо, та на тях да си изплаквам мъката. Единият от близнаците, по-дребният, все към обора лази. Натам го тегли.

Само той ми е надеждата. Той.

————————————————————————————————————————————–

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “Bitter Sky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“Miss Daniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“Somebody Else”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, Beautiful Voice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories”) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Статията "Здравка Евтимова: Стока за продан" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: