Размисли за слугинството и протестите

В деня, в който избухнаха протестите  в Истанбул, до късно следобед се изтягах на шезлонга край един от многото хотелски басейни край Анталия.

Младо турче в бял костюм и бели ръкавици учтиво ми поднасяше резен диня.

Малко преди това пък негов колеги ми поднесе коктейл. Това с коктейла /чупка в кръста и две думи на руски/ бих могъл да го направя и аз. Но слугинството с динята ми дойде малко в повече.

Гледах младежа в очите, за да открия поне малко наранена гордост. Откривал съм подобно чувство у гръцките сервитьори – уж са учтиви, но в очичките им проблясва презрение към клиента и към собствената им съдба.

„Рязаният турчин” обаче, наследникът на „изродите”, клали душмански по нашите земи, /използвам фразеологията на наши политици/, се държеше като пълен „ибрикчия”.

Държеше се предразполагащо, но не навлизаше в личното ти простраство, както правеха рускините от „ентъртаймънт екипа”, които обикаляха на рояци наоколо и се опитваха да завържат разговор, който да завърши със записване за някаква услуга или мероприятие.

Вглеждах се в очите и на турците-сервитьори, които с невероятна учтивост отсервираха и изхвърляха камарите едва докосната храна от капризните европейци – храна, която едва ли децата им бяха виждали в такова изобилие. И трябваше да се усмихват любезно цял ден, за да осигурят за семейството си една хилядна от това, което изхвърляха.

Не сядаха за секунда, а за време за една цигара, вероятно не можеха и да си помислят.
Един от последните кметове на Хисаря ми разказваше, че един от големите проблеми на курорта е намирането на персонал. Местните хора не искали да бъдат слуги. Ходели в Испания да вършат същото – да работят камериерки или сервитьори, но тук не искали да се излагат.

И на мен ми се е случвало, макар и за кратко, да върша слугинска работа, и когато я овладях в степен, че усещах благодарността и уважението на клиентите, като че ли се чувствах щастлив. Колегите около мен обаче проклинаха орисията си.

Генетично обусловено ли беше поведението на курортния персонал или някакво осъзнато чувство за дисциплина и отговорност към работодателя и държавата го налагаше?

В групата ни имаше глухоням младеж, който за пръв път идваше в Турция. И в много по-голяма степен възприемаше хората по лицеизраза.

Та още на втория ден заяви, че повече няма да летува в България. Защото там те гледали намръщено, а тук – усмихнато.

Младежът изобрази с лицето си и двете състояние. Лицеизразът, изобразяващ намръщения български курортен персонал, би могъл да означава и „освирепял башибозук”.

Впрочем, когато тръгвахме за Турция, беше събота, поне до обед на Терминал 2 беше обявен за излитане един-единствен самолет. Нашият - собственост на Турските аеролинии.

Когато се връщахме, други самолети също не се виждаха.

Терминал 2, нашата гордост и надежда, имаше вид на губещо предприятие – при този
мижав оборот.

Не знам какво беше положението на летищата в Бургас и Варна, но това в Анталия се пукаше по шевовете. Самолети кацаха на 2-3 минути. Гледах ги как се снижаваха над морето и броях курсовете в пари. Ако един пътник оставя по 200-300 евро на ден, умножавах сумата по пътниците, по 6 дни, след това прибавях парите от следващия самолет, от по-следващия и така камарата с пари страховито растеше.

Дали ми поднасяха парчето диня заради тези пари, които очевидно променяха държавата им?

А пари очевидно в Турция имаше. Обикалях повече от час с кола Анталия и открих една единствена зарязана ръждасяла барака. От тези, които можем да видим с хиляди у нас.
Много важно – някакви бараки, ще каже някой.

Всъщност западането на бизнеса в една държава започва някъде оттам – когато дребният предприемач няма пари за ремонт. А така затъва още повече. След ...

Свързани новини: