Турция не е толкова демократична, колкото си мисли Вашингтон

Стивън Кук
Майкъл Коплоу 

Изглежда странно, че най-голямото предизвикателство за властта на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган по време на над десетгодишното му управление започна като малък екологичен митинг, но в момент, когато хиляди турци излизат на улиците в градовете из цяла Турция, е ясно, че нещо много по-голямо от изсичането на дървета в истанбулския парк Гези, едно късче зелено пространство близо до площад Таксим, предизвиква вълненията.

Протестите в Гези, които бяха маркирани с невероятни сцени на демонстранти, скандиращи желанието Ердоган и правителството да подадат оставка, докато турската полиция отговаряше със сълзотворен газ, са кулминация на нарастващото народно недоволство от последната насока на турската политика.

Актуалният въпрос е унищожаването на един парк, който не е по-голям от шест квадратни блока, за да може правителството да го замени с търговски център, но случаят разкрива начина, по който управляващата Партия на справедливостта и развитието ПСР бавно задуши цялата опозиция, като същевременно гледаше да остане в рамките на демокрацията. Под управлението на ПСР Турция се превърна в училищен пример за куха демокрация.

Яростта на протестите и отговорът на полицията в истанбулския парк Гези несъмнено е изненада за мнозина във Вашингтон. Турция, този “прекрасен модел” или “партньор за пример” е “по-демократична, отколкото бе преди едно десетилетие”, казват мнозина. В тези твърдения има определена доза истина, но второто, което се повтаря до втръсване, не показва правилно сложните и често противоречиви политически процеси в Турция.

Под управлението на ПСР и харизматичния Ердоган безпрецедентен брой турци се мобилизираха политически и просперираха, турската икономика се утрои по размер от 2002 г. до 2011 г., а 87 процента от турците гласуваха на последните парламентарни избори, сравнено със 79 процента по време на изборите през 2002 г., които доведоха ПСР на власт.

Тази политическа мобилизация обаче не бе съпътствана от способността да се оспорва политика, всъщност става дума за обратното, което прокара пътя на ПСР да циментира своята власт и да превърне Турция в еднопартийна държава. Иронията е, че когато Вашингтон представяше Турция като модел за държавите от арабския свят след бунтовете, ПСР строеше една нелиберална система.

Малко след като ПСР дойде на власт след 2002 г., в САЩ и Европа започна дебат за това дали Турция напуска Запада. Голяма част от това бе резултат от учтивата ислямофобия, преобладаваща в периода след атентатите на 11 септември.

Това също не бе вярно. От началото новите, реформистки настроени ислямисти в Турция направиха всичко възможно, за да разсеят идеята, че с факта на тяхното избиране Турция обръща гръб на своето десетилетие на сътрудничество и интеграция със Запада. Анкара препотвърди ангажимента на Турция към НАТО и предприе важни политически реформи, които скъсаха с много от авторитарните наследства от миналото, като поставянето на военните под цивилен контрол и реформирането на правосъдната система.

Новата политическа, културна и икономическа откритост помогна на Ердоган да поведе коалиция от вярващи мюсюлмани, кюрди, космополитни елити, големия бизнес и средните турци до преизбиране с 47 процента от народния вот през лятото на 2007 г. - първият път, когато една партия получава над 45 процента от гласовете след 1983 г. Това бе безпрецедентно в турската политика. Но Ердоган не приключи с това. През 2011 г. премиерът увеличи политическата си тежест на 49,95 процента от народния вот.

Турция изглежда постигна успех. До 2012 г. Ердоган ръководеше 17-та най-голяма икономика в света, превърна се във влиятелен фактор в Близкия изток и на турския премиер бе поверено да бъде посредник не на някой друг, а на президента на САЩ. Но дори когато ПСР печелеше избори у дома и възхвали в чужбина, авторитарният обрат бе в ход.

През 2007 г. партията се ...

Свързани новини: