Здравка Евтимова: Птицата

Къщата беше малка, неизмазана, с прозорци, обърнати към сплетени бъзови храсти, коприва и глог. В почернелите черчевета зееха дупки от червеи, сред неизмазаните стени, започнали да се ронят отдавна, като петна от плесен се виждаха празни ластовичи гнезда.

Измежду тухлите често извираше задушлив облак от стършели, златните им коремчета, пълни с отрова и слънце, се криеха в пукнатините, за да заченат нови малки стършели на тъмно, далеч от местата на припек.

Там, под смазващото пладне, се раждаха гущери, далеч от тънките пътеки на овцете и кравите, далеч от тревите, в най-страшните горещници на лятото. Обичах тази къща, обичах двете й празни тесни стаи, като сърдити деца, с плесен и влага по стените. Това беше къщата на дядо. Той цял живот мечтаеше да стане богат.

Постройката, мълчалива тъмна грамада като самия него, приживе привличаше погледите на мъжете в кръчмата с гъстата си сянка, с тесните си прозорци, а дядо ги хвърляше в смут с мрачните мечти за голямо имане. Сънищата за богатство се сбъднаха между дъските на ковчега му, сподирен от стършели, гущери и тънката сянка на баба ми.

Без да ща, черната мечта на дядо ми се бе промъкнала в моите сънища. Събуждах се болна от възможностите, които трябваше да станат мой живот, бляскавите салони, столиците на Европа, автомобилите и мъжките погледи, горещо стапящи се по тялото ми, болни от завист женски очи, които откровено и безрезервно ме мразят.

Търсех мъжа, заради който щяха да ме ненавиждат — мощен, тъмен като сянката на дядо в оня селска кръчма, като къщата сред дивия бъз, глог и тръни. Щях да намеря господина, който трябваше да ме заведе до салоните, до мечтите ми за европейско небе. Никога досега не се бе случвало да поискам нещо и да не го постигна. Скоро го имах — г-н Самуилов, той щеше да ми донесе орбитата, която кръжеше в мислите ми ден и нощ.

Той носеше европейските облаци и в джобчето на карираните си сака, но се питах как ще изтърпявам бляскавите вечери с тази грамада от плът и побелели косми — в ушите, в носа — гъсто набити косъмчета между пръстите – насекоми, лазещи по навсякъде по мен.

Всъщност затова обичах да паля лампата — така насекомите по кожата му и тлъстите косми се плашеха и бягаха далеч. Освен това светлината ме заслепяваше и затварях очи — така не го виждах, не усещах подобните на найлонови торбички издатини на корема и гърдите му, не си представях, че дъхът му е пълна с отпадъци мрежа, които икономът ни трябва да изхвърли в контейнера за отпадъци.

Самуилов ме обичаше, с удоволствие ме развяваше като победен флаг на приеми и партита – тогава моята вечер се превръщаше във фойерверк на триумфа, тогава мъжките погледи се спускаха разпилени бляскаво по краката ми и ги смазвах под тънките удари на токчетата си.

Но се уморявах — чувствах се изгризана се от черната му ревност, от найлоновата примка, която дъхът му хвърляше непрестанно към мен. Изтощавах се от огромната му маса, от въпросите му, пълни с разяждаща киселина, скрита под маската на загриженост. Бягах да почивам в празната къща на дядо.

Там слънцето спеше сред тухлите и умираше вечер в мрачните стаи. Гледах отровно зелените листа на бъза, глогът като нокти на гущер дращеше прозорците и беше така горещо, че не можех да оставам сама. Тони, помислих си аз, Тони. Знаех колко е ограничен, виждах го в смътните си спомени от времето, когато учехме в тукашното училище.

Помнех го – високо момче, на последния чин на слабаците, с които се подигравах. Казвах, че е малоумен. Когато го вдигаха по химия, гледаше дъската, мълчеше, стиснал устни, неподвижен и тъп.

Можеше да улови всичко, което се движи — бях го виждала в училищния двор в сянката на липата — притихнал, залепнал към стената като кора към дървесината, изведнъж скачаше и в ръцете му се шаваше гущер, врабче или муха. Тони, казах си аз. Тони.

Още тогава, в училище, когато живеехме в къщата на грамадния ми, мълчалив и тежък като самата планина дядо, вечер Тони се промъкваше и замираше върху някой клан на старата круша, откъдето се виждаше моята стая. Гледаше ме с тъмен поглед в сините си очи. Питах го нещо, но той не отговаряше, сякаш беше изправен пред огромната черна дъска на стаята ми, само гледаше, гледаше, а аз веднъж нарочно съблякох нощницата си, полека я съблякох, тихо, а той стоеше на онзи клон, без да помръдва. На другата сутрин пред вратата намерих кафез с някакво шарено птиче в него.

Баба, която беше дребна, по-ниска от дядовото рамо, вечно затънала в безконечна вихрушка от приказки, ми каза, че е славейче – славейчето е добро пиле и трябва да го храним – и ме попита откъде довтасало това мъниче тук, пред нашата врата.

Вечерта Тони пак беше на онзи клон, но аз не си свалих нощницата и той остана на мястото си неподвижен, ням. Колко е стоял, цялата нощ ли, не зная, а следващата сутрин пред прага ни имаше буркан пълен с шарени пеперуди, за които баба каза, че ядели зелките и ги размаза с един камък — една след друга, превръщайки крилата им в малки мръсни пръски смърт по плочките пред къщата.

Тогава помахах към Тони да се приближи — не му говорех, той беше див, живееше само с баща си, който печеше ракията на казана в село и ходеше постоянно пиян. Майка му ги напуснала, коя ли нормална жена ще остане в това затънало в жегата село, където имаше само змии, гущери и пресъхнала река. Тони дойде — дотича безшумно, като кучето на дядо, грамадно същество, тихо и коварно, като стопанина си. То не лаеше, а просто захапваше пришълците за крака и не ги пускаше, настървено от мириса на кръв, докато дядо ми не креснеше „О-о!“ Но той никога не се обаждаше, човекът да посиняваше от болка, а на земята, в отровно зелената трева до раната му блясваше локвичка кръв. Тони ходеше като това куче, тихо, без да се обажда, сянка на падаща скала, която ще те удари по коляното, където от десет години нещо много и лошо те боли.

Знаех, че се навърта наоколо по всяко време, усещах го как диша, но може би това беше съскането на слънцето, което се търкаляше в копривата.Знаех, че Тони е някъде тук и тръгнах по пътеката край пресъхналата река, под зелените свити на фунийки листа, тревата стигаше до пояс, презряла, корава като гранит.

Стигнах до старата воденица, която не работеше вече век. Някога била на дядовия ми род и ги направила богати, но днес покривът беше хлътнал и върху грохналите керемиди се печеше цял полк гущери — някои големи колкото ръката до рамото ми, други тънки като цигари. Стените бяха обрасли с коприва, но аз вървях напред по пътеката и чувах как някое смазано от жегата врабче търси да се пъхне под сянката на изсъхналите върби.

Всъщност знаех, че не врабче вдига шум и не бе слънцето, което мачка тревата. Беше Тони. Когато гъсталакът от треви, сух глог и драки стана непроходим зад северната стена на мъртвата воденица, спрях и го изчаках да дойде.

Не му казах нищо. Той изплува от сянката, голямо момче с чорлава руса коса и сини упорити очи, които ме следяха, две послушни хищни кучета, които не лаят, а забиват зъби в крака ти, докато дядо не им изкрещи „О-о!“ Но това никога не става, преди кръвта ти да изстине в мъртва локва сред тревите. Нямаше нужда да му казвам да не помръдва, той стоеше неподвижен, опрял гръб в стената, без да обръща внимание на копривата.

Приближих го. Докосвах мръсната му фланелка и го целунах — не бях целувала момче дотогава, но бях виждала от филмите как става това. Не беше хубаво, не беше интересно, устните му стояха твърди под моите и въобще не се впечатлих.

Тони, казах си сега. Само Тони. Тогава дядо ми беше занесъл кафеза със славея в кръчмата и го беше изтъргувал за две големи ракии — едната за кафеза, другата за птичето.

И кафез, и птиче бяха останали в кръчмата — кръчмарят беше ром, Станчо. Той обичаше да свирука, вечно тананикаше под нос, а когато се напиеше пееше, та крещеше някакви тежки мръсни думи, които не разбирахме, но обичаше птицата и все слагаше просо и мухи в капачка от буркан в кафеза.

Тази картина — копривата, северната стена, мъртвата воденица, кафеза и черния Станчо — водеше мислите ми неизбежно към Тони. Той беше останал в селото.

Нямаше кого да попитам какво прави — дядо ми, черната грамада, бе заминал да мълчи на небето. От него беше останал само портретът му, нарисуван от някакъв селски художник — огромен портрет, от който се виждаха само дяволските мустаци и веждите на дядо, окачени като талисман в единствената стая на къщата, където имаше покъщнина — легло и стар шкаф. Баба ми бе отишла да омайва с приказките си другите покойници и понякога вечер ми се струваше,че тухлите приказват с тихия й, неуморен глас – той знаеше всичко за пресъхналата река, за самодивите, които се криели под леглата на неверните булки и в старите ватенки на пияните им мъже.

— Искам да омажеш къщата на дядо — бях отишла в двора на Тони — запуснат, разграден двор. Вечно пияният, тих и кротък баща на Тони също си бе заминал, оставяйки след себе си неокосено стърнище, няколко стари автомобилни гуми и Форд, ръждясал като стопанина си от всички страни. Тяхната къща не беше измазана, чувах гласа на баба от тухлите, които бяха започнали да се ронят, разсипвайки тихия й глас от отвъдното по нашето поле.

Сега в двора имаше малка градина домати и пипер до герана, нищожен бостан сред голямата пуста земя от треволяк, щир и тежки плевели. На сянка под голямата чепата слива стоеше Тони. На времето пияният му баща спеше там, проснал се на земята, гол до кръста, дълъг и тънък като змия, хъркащ люто, русата му коса ръждива като железния прът, където връзваха магарето. — Искам да ми омажеш къщата — казах аз на Тони.

Беше гол до кръста, едрите му рамене, чорлавата му руса коса, почти избеляла от слънцето — заприлича ми на вир, изостанал от пресъхналата река.

Той се приближи към мене и ме загледа. Очите му, сини, корави, спряха да се движат, потъвайки в лицето ми. От неизмазаната къща се подаде млада мургава жена, висока, тънка като светкавица, боса, с толкова къси панталони, че кръстът й се виждаше под тях. Беше стройна и силна в мръсно бяла фланелка. Без да показва, че ме е забелязала, без спира, дойде до мене, погледна Тони и каза:

— Не може да ти измаже къщата, махай се.

Едва тогава видях под паянтовата стряха кафез — от ръждясали черни пръчки, а в кафеза шарено птиче — може би, ако баба ми беше тук, щеше да каже, че е славей, но сега тя си приказваше с Господ отвъд и не можеше да ни помогне.

Тони не погледна мургавата, нищо не каза просто тръгна след мене — жегата притисна раменете му — огромни, зачервени, обрасли с тънки косъмчета, които лъщяха като конци от злато в жегата.

Мургавото момиче се затича, грабна го през кръста, ухапа го, започна да дърпа раменете му назад, към черните стари автомобилни гуми, към пустия двор, в единия край на който бяха натрупани безразборно стари железа— клещи, арматурни желязо, ламарини, калници от коли, всичко потънало в разноцветна ръжда. Тъмната жена теглеше и блъскаше Тони, но той не й обръщаше внимание, просто я отмести встрани и продължи след мене, висок, жълтата пряспа на косата му като щъркелово гнездо в средата на лятото. Изведнъж го пусна и закрещя нещо — високо, ядно, вероятно на нейния ромски език, но той не се обърна.

Тогава тя настигна мен и без да каже нещо ме удари, силно, злобно в лицето, с юмрук. После се вкопчи в мен и ме захапа за шията. Толкова ме болеше, че си помислих — ще умра. Видях как кръв се стича към новата ми розова фланелка и попива в мекия памучен плат.

Умирах така цяла минута, може би цял час, усещайки колко дълбоко в кожата ми бяха проникнали зъбите й. Тони я тласна към земята, просто я хвърли, хвана ме за ръка и продължихме напред, под пламналото небе, в мъртвата от жега трева, през копривата към хладната къща на дядо, където портретът му с огромните мустаци висеше като гилотина и ронещите се тухли говореха с гласа на баба. Заведох го в една от празните стаи.

Стените бяха голи и всичките едновременно заговориха — Тече ти кръв от носа, оная циганка ти разби носа и ще ти прегризе гърлото. От раната тече кръв. Всъщност баба ми бе влязла в тези тухли и я беше много страх да не загина, но аз пет пари не давах за нея.

Аз виждах огромните рамене на Тони със златните косъмчета и когато го целунах, кръвта ми се размаза по него, навсякъде се размаза по златните косъмчета, по гърдите, по корема и си помислих за миг, че баба ми сигурно има право. Кръвта ми можеше да изтече до капка.

Беше толкова красиво топло, не знаех защо е толкова хубаво, дали заради Тони, който се топеше под мен, дали заради мен самата, която изтичах върху него и не можех да се отделя.

Дали защото бях толкова далеч от пластмасовите торби със смет в София, дали защото не мислех за красивата кола, за къщата с огромните борове и езерото под тях, които щяха да бъдат моя след месец. Може би защото не мислех за европейските облаци в куфарчето на г-н Самуилов.

Усетих че съм гладна, че кръвта ми е укротила раната, а Тони лежеше до мен, целият оцапан, сякаш го бяха разрязали и беше кървав, кървав и страшен. Гледаше ме тихо, усмихнат, спокоен. Донесох хляб, нямах нищо друго освен хляб, но зад къщата на дядо, точно зад картината с огромните му като планини мустаци, растеше киселец.

Тогава аз и Тони изядохме един хляб и цял кош с киселец, между киселеца имаше и други треви, които горчаха, но той ядеше лакомо, без да гледа, аз ядях лакомо, защото раната ми беше щастлива и кръвта беше излекувана.

Гълтахме хляб и киселец в мъртвата жега, тухлите се ронеха пред очите ни, но не давах пет пари за тях и когато изядохме хляба и целия киселец, аз го целувах отново и полека с целувки започнах да изчиствам кръвта, която се бе размазала навсякъде по него, дори на коленете му.

Той отиде да купи още хляб и да набере киселец, или може би да набере слънце от небето, и въобще не ме беше грижа какво ще ям, но го чаках, защото трябваше да изчистя още купища неща от него, така, че да се виждат всички златни косъмчета навсякъде по силната му кожа.

Освен хляб той донесе онзи кафез, който бях видяла под стряхата на къщата му — с ръждясали метални пръчки и едно шарено птиче, което пищеше с повод и без повод, но това въобще не ме интересуваше.

Призори, преди да заспим, видях силуета на онази мургава жена, тънка като дръжка на коса, която ме беше ухапала. Ние спяхме направо на пода на стаята, в която освен прах и ронещи се стени нямаше нищо друго.

Нощта беше навсякъде около нас, гореща като току що кипнал чай, лежахме голи, в праха на цимента, пламнал от жега, сред писък на гущери и цвъртене на онова шарено пиле.

Видях жената, опряла нос в мръсното стъкло на прозореца, черна сянка, която стоеше така – взирайки се може би в мен, може би в Тони, а може би никъде не гледаше, само стоеше, залепила нос и чело в мръсното стъкло, но бях толкова уморена от хляба и киселеца, и другите случайни треви, които бях изяла, че заспах.

Когато се събудих беше обяд, мургавата я нямаше.

Четирите дни, които ми оставаха, докато се прибера в София, преживях на хляб и киселец, вода и Тони, и щурото цвъртене на шарената птица в кафеза, която сигурно умираше от глад.

Миришеше на щурци, на шарени сенки, на непоносима жега и пресъхнала река. Знаех, че ми остава ден до автобуса, знаех, че дори хляб и киселец нямахме вече.

— В неделя се омъжвам — казах на Тони. Оставих го да лежи върху прашния цимент в празната стая, под шареното птиче, заспало на пода на кафеза от ръждясали пръчки, толкова отчаяно, че дори бе престанало да цвърти.

Нямаше вода, нямаше къде да се измия, затова се избързах с розовата фланелка от фин памук, която бе попила много от кръвта ми, след като ме бе ухапала онази жена. Навън, пред къщата, имаше голяма топка от черни и червени конци, заедно с кичур черна коса, окачена на крушата.

Баба ми, която сигурно приказваше за нещо с някои облак, ми бе казвала,че така хората от село правели черни магии. Аз не вярвах на магии.

Преди да си тръгна, още преди да се избърша с розовата фланелка от фин памук, отидох да погледна Тони още веднъж. Широките му рамене и златните косми по тях пъдеха мислите ми от найлоновите торбички за смет, при които отивах. Всъщност щях да имам прекрасна мощна кола, къща, борове и езеро, а може би дори кон.

Тони го нямаше в стаята. Прахът на циментовия под бе запазил очертанията на раменете му, но какво ме интересуваха празни очертания от тялото на някого си? Той не беше взел кафеза с ръждивите пръчки и шарената птица. Тя се беше оживила и крещеше нещо на жегата. Не ми трябваха ръждиви кафези, не ми трябваха никакви пернати.

…Спомних си тази юлска жега, неподвижните звезди и тихия глас на баба, шепнещ от тухлите. Не вярвах на магии, нито на черни, нито на бели, не вярвах на шарени конци, смесени с кичур черна коса.

Бях намерила най-после човек, който бе пожелал да купи къщата на дядо ми – неговият портрет с огромните мустаци все още висеше като тялото на обесен на стената.

Все пак трябваше да поогледам стаите, преди да продам имота. Може би щях да открия някакъв претекст да вдигна цената, да изтъкна, че има бетонни плочи и дълбоки основи.

Беше есен, нямаше отровно зелена трева, копривите стърчаха кафяви, изсипали жлъчните си семена в земята, тревите, неокосени, гъсти и твърди както ламарина, се притискаха в бъзовите храсти и изсъхналите шипки.

Стъклата на прозорците бяха още здрави, само това, о което мургавата жена бе залепила лице, бе разбито, и някаква огромна топка от черни косми, избелял розов парцал и черни конци бе натикана вътре. Не се боях от магии. Влязох.

Миришеше на прах, на стари тухли и дъжд. В празната стая, на пода, имаше кафез от съвсем ръждясали черни пръчки. На дъното светеше сноп шарени малки пера и миниатюрен скелет на птица — фини костици, бели и ефирни като паяжина.

Статията "Здравка Евтимова: Птицата" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: