Сърцето на Япония в снимки (Част 2)

Втория ден от разходката ни със Stas от Offroad-Bulgaria.com продължава с разглеждане на Токио.

 

Сутринта се събудих напълно свеж. Хотелчето има специално отредено място за хранене и с Мартин в 7:30 бяхме готови за кулинарни подвизи.

 

Закуската в хотела бе тип „японска”. Някои хора не харесват такива, някои ги обожават.

Вкусно ли е? Ами … какво да кажа… Погледнете Марто и преценете. Аз бих казал, че за мен е повече любопитно, отколкото вкусно.

Оцелелите от вчера продължаваме през целия днешен ден да разглеждаме динамично град Токио. Тръгваме от хотела и поемаме по познатите от снощи улички в посока метростанция “Асакуса”.

Показвам едни досадни за някои читатели дребни детайли на картината „Япония” и откривам, че колкото повече се вглеждам, толкова изображението става по-живо и по-интригуващо. В крайна сметка картина без детайли за мен е суха… или постна. Мога да я нарека и с по-простото – скучна! Затова, простете ми леките забежки по детайлите от пейзажа, но обичам да се заглеждам.

Ето например един паркинг за велосипеди рано сутрин. Нищо интересно на пръв поглед.

Само че… Как пък не са се сетили вместо паркинг, при това за велосипеди, на всичкото отгоре безплатен, да направят 1-2 магазина и да изкарват някакви пари от тях! А то какво! Покрит паркинг. И още нещо – как така никой не се е сетил да мине нощес и да си свие някой оставен през нощта тук велосипед. Технически не мога да знам, но съм абсолютно убеден, че това не се е случило.

Да погледнем тези затворени магазини:

Еми затворени са, какво толкова! Да де, но даже като са затворени има какво да се види – отбелязвам веднага изрисуваните щори с типично японски мотиви, а не с досадните у нас драсканици, наречени графити.

Стигаме до метростанцията и ми прави впечатление цветната стълба, която някой предвидливо се е сетил да направи на реклама.

Иначе спор няма – в метрото сутрин е страхотна навалица и всички бързат.

Въпреки че пътниците са повече от нормалното, те спазват обществените норми и примерно седят на опашка пред маркираните места, на които би трябвало да се отворят вратите. Никой не се бута и тези, които се пререждат са единици. Ще трябва да се престорим, че не сме българи и да си застанем търпеливо на определеното за отваряне на врата място. Неудобно е някак си да си нахален.

Слизаме на метростанция максимално близка до Рибния пазар „Цукиджи” (Tsukiji Fish Market). Колкото и да е близо, все пак имаме известно ходене пеша. Попътно минаваме покрай малка бензиностанция.

Царе са на икономията на място. Няма колонки за зареждане. Маркучите за гориво падат от тавана. Служителите те обслужват и чао. Цената на горивото е малко под 1,5 евро наши пари.

Следващите 20 снимки не са за хора, които мразят морските деликатеси, защото предстои да посетим най-големия в света рибен пазар. Вече било забранено да се идва тук рано сутрин, когато се извършва същинската търговия, тъй като навалицата наистина пречи на сериозния бизнес, а той се оказва грандиозен!

“Цукиджи” е затворен в неделя и обикновено в сряда. Не работи и на официалните празници. Атракция е аукционът за риба тон, който се състои сутрин от 5:00 до към 8:00. Не е съвсем забранено за туристи, но има квота от 140 посетители на ден, допускани на два пъти по 70 души специално за сутрешния търг. След 9:00 достъпът е свободен, но не се разрешава да го посещават големи групи и малки деца.

Пазарът върти годишен оборот от 5,5 млрд. долара. Предлагат се над 400 вида морска храна – от хайвер до тристакилограмови риби тон. Служителите са между 60 000 и 65 000 души.

Започваме разходката из сектора за търговия на дребно и вниманието ми се насочва към споменатото разнообразие в най-интересната му част.

Това бяха някакви змиорки, парчета от голяма риба тон, раци и скариди.

Между сергиите остават едни тесни проходи и двама души трудно се разминават. За сметка на това пък виждам всичко отблизо.

Продавачите не седят със скръстени ръце.

И още разнообразие. Следват охлюви, тигрови скариди, октопод.

Разни видове риби, на които не знам имената…

Различни видове хайвер, огромни миди, други по-малки миди…

Стоката не е особено красива, но пък е подредена привлекателно.

За превозване на стоката из пазара се използват голямо количество електрически транспортьори.

На следващите три снимки се вижда персоналът в действие, както и иструментите, които използват. Направо като мечове!

Най-накрая – каква ли прясна риба ще продават без адекватно охлаждане? Всеки продавач си купува натрошен лед от станцията за производство на лед около изхода на халето.

Около големия “Цукиджи” се е завихрил истински малък бизнес. Пълно е с разни сергии и едни много приятни малки ресторантчета за суши.

Измъкваме се и тръгваме пеша по улиците към района “Гинза” (Ginza), който според картата не е особено далеч.

Ходейки по улиците в непознат град можеш да забележиш много повече, отколкото ако живееш на място. Обяснението е, че ти правят впечатление неща, които иначе не биха ти задържали даже погледа.

Изглежда жената с децата е детегледачка, тръгнала с тях на разходка.

Стигаме до интересен надлез, който завладяхме на мига!

Атрактивна реализация. Слизаме от другата страна и отново се заглеждам в детайлите от картината. Един чичко чистеше тротоара.

А тези високотехнологични паркинги се срещат много често. Колата влиза в нещо като асансьор и изчезва нанякъде. След това си я взимаш, изкарваш на заден от асансьора и платформата се завърта.

От пазара пеш по улиците стигнахме до една от най-атрактивните или да речем луксозни улици на града – “Гинза” (Ginza). Това е аналогът на “Пето авеню” в Ню Йорк или “Оксфорд Стрийт” в Лондон.

Всички погледи се реят наоколо. Времето днес се оказа изключително благосклонно към нас, за разлика от вчера.

Най-ниската сграда в средата, с открояваща се архитектура, е най-старата запазена. В “Гинза” са построени първите Токийски универсални магазини и макар вече други райони на града да са я изпреварили като развитие, то тук си остава най-снобското място за пазаруване с най-известните световни марки дрехи, електроника, бижута, парфюмерия и какво ли не.

Най-примерната група туристи! 80% чакат да светне зелено на светофара, въпреки че няма нито една кола. Ей, това не са българи!

Улицата си е достатъчно атрактивна на външен вид, а нямам и какво да кажа.

Ето – намираме се на Ginza St. – най-скъпата земя в Токио, според справочниците!

Хлътваме в кафенето на един мол, за да пием кафе и да се ориентираме.

И понеже аз кафе не обичам, хващам и се разхождам наоколо в магазина.

Ето този щанд ме накара да се чувствам гладен:

Излизаме от мола и пред нас грейва най-известното кръстовище, сърцето на “Гинза” – Ginza 4 със сградата на Wako Co. Ltd.

Въпреки че сме вече месец октомври, хората все още се крият от слънцето включително с чадъри. Снимах един готин чадър!

Време е да обърна внимание и на странните архитектурни решения на квартала.

Сградата на De Beers – важно място за почитателите на диаманти.

В Sony Building разглеждаме шоурум с последния писък на технологиите, продукти, които още не са пуснати в продажба или такива, планирани за близкото бъдеще.

Направиха ни демонстрация на японски език на най-новия модел телевизор – Sony KD-84X9000, който се подразбира, че е 84”. Интерсното е, че поддържа режим Quad HD – 4 пъти по-висока резолюция от стандартното 1080p, и на този голям екран точката на дисплея не се забелязва.

Моята страст към фотоапаратите на Canon бе сериозно разтърсена от най-новия, още непуснат на пазара модел Sony Alpha 99 (SLT-A99V). Прекрасна машина с прекрасни впечатления от петнадесетте минути, в които поснимах с него.

И до фотоапаратите – едно забравено хоби от детството ми – елетрическите влакчета. Вярно, само експонат за тестване на фотоапарати, но пък направен с мерак.

Излизаме от Sony Building и точно срещу нас – друг универсален магазин! Това е Yurakucho Marion, 9 етажа лукс!

Оттук по посока към Централната гара на Токио се върви по широк булевард и отляво се вижда Tokyo International Forum.

Това е международен конгресен и изложбен център, разположен на 145 000 кв.м РЗП и завършен относително отдавна – през 1997 г. Преди това тук е било кметството на града, което сега се намира на друго място – ще видите къде.

По улиците постоянно рекламират някакви магазини и подканят да ги посетим. Привлекателните девойки обикновено са доста настоятелни, но като ни видят, че сме чужденци просто ни пропускат.

Целта бе да стигнем гарата, където си купихме едноседмична карта за влаковете на компанията JR (Japan Rail). С него имаме нaмерение да пообиколим някои интересни места, ползвайки без ограничение влаковете, включително и свръхбързия “Шинкансен”. Цената на картата е 28300 йени, т.е. 283 евро и е поименна. Не е малка сумата, но като се има предвид, че билетът от Токио до Киото е 140 евро, направо си е без пари!

Отново с метрото се придвижихме до финансовия и търговски квартал “Шинджуку” (Shinjuku). Тук щяхме да се мотаем чак до вечерта.

Гарата на Шинджуку е забележителна с размерите си, трафика и броя на пътниците, които минават от тук. Ако бяхме без Мартин направо щяхме да се загубим.

Излизаме и ни посрещат внушителни по размер и вид сгради – в този квартал се намират 13 от 25-те най-високи в Токио.

Тръгваме по улиците в посока, известна само на Марто. Ние се влачим като куфари след него.

Откакто сме дошли в Япония, ми прави впечатление, че често хората носят маски на лицата си. Грозна картинка! Дамата в самолета ни обясни, че им две причини – болните не искат да заразят останалите, а най-често – здравите се страхуват да не се разболеят.

Според мен едва ли маската ще ги спаси, но във всеки случай тази гледка е много често срещана. Иначе по улиците се разхождат интересни индивиди и с останалите от групата се надпреварваме да ги снимаме. Случва ни се понякога даже да се крият, но на пешеходна пътека няма как.

Поредният уличен велосипеден паркинг.

Моторизиран полицай. Готин мотор!

Посоката е право напред към високите кули.

Сядаме за кратка почивка на входа на една на пръв поглед незабележима сграда. Нито е много висока, нито има някаква особена архитектура. Това е Shinjuku NS Building.

Влизайки вътре обаче разбирам веднага защо Марто ни е довел тук.

Сградата не е от най-високите – едва 30 етажа. За сметка на това вътрешният атриум е най-големият, който съм виждал. Поглеждайки нагоре оставаме с усещането, че сме между 4 небостъргача, покрити с общ стъклен покрив. Светлината е изиграла съществена роля при проектирането на сградата. Даже във вътрешните офиси достига естествено осветление за няколко часа през деня.

Огромен часовник с интересен воден механизъм ни посреща във фоайето. Ние обаче се качваме със стъклен панорамен асансьор до 29-я етаж, където се намират ресторантите с красиви гледки към квартала и града. Наричат ги SkyRestaurants. Тук е и SkyBridge – стъклен мост над празното вътрешно пространство.

В ресторантите буквално няма хора. Харесваме си един и влизаме.

Този път срещу едни много прилични пари за мащабите на Япония, хапнахме стабилно: около 1000 йени за голяма порция с морски дарове, супа, салата, ориз. Всеки си хареса по нещо и всичко бе много вкусно. 315 йени за Кока-кола и 350 йени за малка бира.

Беше значително по-добре от предишната вечер, когато освен че ни загубиха като клиенти, не можахме и да се нахраним.

Освен храната, тук се предлага невероятна гледка към кметството на Токио, площада пред него и околните небостъргачи – едни от най-високите сгради в Токио и Япония въобще.

Облачното време и залезът образуват страховита и същевременно красива гледка.

Tokyo Metropoliten Government Building ще наричам за кратко Кметството. В първия момент ми напомня малко на кулите близнаци в Куала Лумпур. Приликата обаче е само привидна.

Завършена през 1991 г. и коствала 1 млрд. долара, тази сграда до 2006-та е била най-високата в Япония със своите 243 м. Построената през 2007-ма Midtown Tower я изпреварва само с 5 метра. По архитектурен проект трябва да прилича на компютърен чип, а разделянето на две кули е взаимствано от готическите катедрали.

Слизаме с панорамния асансьор и стигаме до площада пред кметството. Времето обаче бързо се променя към по-лошо. Бързам да поснимам, преди да е завалял отново дъжд.

Оттук се вижда мястото, на което обядвахме в NS Building – средната сграда на следващата снимка.

Като приятна изненада дойде предложението на Марто да се качим на едната от двете кули. Не знаех, че може. Даже се оказа, че е безплатно. Само трябва да преминем проверка за сигурност на багажа.

Качихме се на северната кула. Намираме се в Западната част на квартал Шинджуку и гледката на изток по време на залез си е атракция.

От тази страна при ясно време би трябвало да се види силуетът на планината Фуджи. Сега, разбира се, това е невъзможно. Вижда се само един силует на безкраен град.

Тук горе, на високото, се продават сувенири. Ще познаете ли кое ме изненада най-много?

Свечери се и стана време за вечерна разходка по ярко осветените улици. Най-популярната търговска част на квартал “Шинджуку” се намира на изток от кметството в посока метростанцията.

Човек има чувството, че влиза в някакъв лунапарк! И осветлението, и тълпите народ са точно като на някакъв атракцион.

Стигаме до поредица от магазини за електроника, в които има всичко, каквото бихте си пожелали.

Търговската площ е огромна. Номенклатурата – пълна! Цените … опс! Цените са по-високи от тези в България. Поне с такова впечатление останах. Може би някои продукти са като при нас, но в общия случай не е толкова евтино, колкото би ми се искало.

Влязох, разгледах и излязох. Има нещо, разбира се, което пропускам и това е, че при тези цени японците са щастливи. Все пак заплатите им не могат да се сравняват с българските. Това е и причината всеки японец в чужбина да се разхожда с луксозен по нашите представи фотоапарат или видеокамера.

Преминаваме през гарата на “Шинджуку”, слизайки в необятните ù подземни пасажи. Отново Мартин, като супер прецизен компас, успя да ни изведе от лабиринта директно в Източен “Шунджуку”.

Магазин BIC CAMERA е част от голяма верига за продажба на електроника. Малко по-късно, като затворят, всички тези красиви надписи ще загаснат.

На един ъгъл изненадващо видях да продават един плод, който често срещах в Сингапур и Малайзия – дуриан. Този беше от Тайланд и на етикета пише: „Царят на плодовете”.

Дуриан, както и останалите плодове, се продават на цени, които ни е трудно да възприемем. Не съм напълно сигурен, но дини по 2000 йени (20 евро) и пъпеши по 3000 йени ми се струва множко.

Надписите са само на японски и никакъв друг език. Възможно е и да греша – примерно цените да не са за брой или килограм, а за 10 кг. Дали?

Продължаваме по оживените улички като внимаваме да не се загубим. Магазин за електронни игри, а до него за музикални инструменти.

Тази част на квартала е като мравуняк. Пълно е с дребнички японци и японки, всеки се смее и крачи уверено в някаква посока.

Следващото голямо кръстовище е много възлово за Източен Шинджуку. От другата му страна според Марто започва квартала на червените фенери. Е, може ли да не го видим? Длъжни сме да пресечем.

Преминаваме и поглеждам назад към улицата, от която дойдохме. Вечерната гледка е много цветна и динамична – лъха на живот!

Оттук следва едно безрезултатно обикаляне на квартала в търсене на червени фенери. Оказа се, че тук не е Амстердам, нито Хамбург, където си има определени улици за мъжки забавления. По-късно разбрахме, че търсим нещо, което просто не се предлага в този вид, в който си мислехме. Единствено някакви момчета с причудливи прически и не много редовен вид висяха по ъглите и чакаха кой знае какво. Отказахме се.

Този ден разгледахме достатъчно и с голямо облекчение се отправихме към метрото, за да се приберем в хотела за почивка.

Все пак имаше още нещо, което ме накара да си включа пак фотоапарата. В подлеза имаше малък, но много красив публичен аквариум.

Оттук си взехме метрото до “Асакуса”. От метростанцията тръгнахме по познатите улички към хотела.

Днес целият ден беше чудесен – приятно слънце, разкъсана облачност, лек освежителен ветрец и неголяма жега. В 20:00 влязохме в супермаркета близо до хотела, за да си напазаруваме. Като излязохме, се оказа, че и днешният ден няма да се размине без дъжд. Въпреки това тръгнахме към хотела – ей го къде е!

Чудесно, но заваля толкова силно, че никакви чадъри не можеха да ни запазят сухи. Скрихме се под една спирка на автобуси докато премине поне малко интензитета, но така или иначе до хотела се прибрахме мокри, въпреки чадърите.

След кратко събиране на лафче в лобито на хотела се отправихме да поспим и да се подготвим за утрешното пътуване – планирахме да посетим град Нико.

 

Следва продължение…

Статията "Сърцето на Япония в снимки (Част 2)" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: