Банкови правила с вратички

Не е тайна, че в повечето страни по света и през по-голямата част от човешката история икономическата и политическата власт се концентрира в ръцете на сравнително малък брой хора. Големи икономисти като Шумпетер в началото на 20-ти век заговарят за това, че концентрацията на капитал, а оттам често и на влияние в обществото, е естествен процес, пораждан именно от свободната конкуренция.   Проблемът е, че в посткомунистическите държави това се възприе буквално, позволявайки концентрацията на капитал да се изроди в олигархичен строй, унищожаващ именно законите на свободната икономика.   Погрешно решението се потърси в съживяването на силна държава, контролираща всички икономически процеси. Подобен модел е сбъркан, защото предоставя възможността за преразпределяне на икономически ресурси от държавни служители, които всъщност обслужват определени интереси в страната, а не общото благо.   Паралелно със засилването на държавните структури започна разграждането на институционалната нишка на обществото. Това особено силно се видя по време на управлението на ГЕРБ. Институциите се превърнаха в слуги на държавата, като те се стремяха да облагодетелстват само определени интереси, свързани с висшите ешелони на властта. Законът стана инструмент за налагане на влияние, а не механизъм за мирно уреждане на конфликти.   Случаят с концентрирането на депозитите на държавните предприятия в ръцете на една-две банки показа именно тази тенденция - правителството да разрушава институциите с цел прокарване на олигархичен модел на управление. Промените в Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, приети от служебния кабинет, могат да постигнат разчупване на системата, но готова ли е държавата в лицето на управляващите да се оттегли от преразпределянето?   Ако използваме историята като пример, отговорът е – едва ли. Управлението на публични ресурси често страда от известния в икономиката като проблем принципал – агент, т.е. как да мотивираш политиците и администрацията (агентът) да работи в полза на гласоподавателите (принципалите).   В случая с правилата за избор на кредитни институции като доставчици на финансови услуги стои въпросът как агентът да управлява държавните пари, така че да се осигури максимална сигурност на депозитите и най-изгодни условия по заемите.   Новото условие предприятията с държавно участие над 50% да разпределят средствата си в минимум четири банки, които да се избират чрез обществен конкурс, е добро начало. Но кой ще гарантира, че конкурсите ще са прозрачни и че няма отново едни и същи играчи да печелят наддаването?   Съмненията нарастват още повече, когато се вслушаме в думите на новия премиер Пламен Орешарски, който загатна, че наредбата "в някоикомпоненти противоречи на елементарната банкова логика“. Банките могат да контрират новите правила като започнат да отпускат кредити на държавните фирми при много по-високи лихви, отколкото тези по депозитите. Така се създава предпоставка за рискове пред финансовото здраве на някои от основните ни компании.   Едновременно с това новата наредба има вратичка. Тя постановява, че държавното предприятие не трябва да има "нетна експозиция“ към една банка, надвишаваща 25%. Това означава, че от депозитите в банката трябва да бъдат извадени банковите гаранции, свързани с плащания на дружествата, както и всички техни непогасени задължения към банката (1).   Така е възможно една държавна компания да има "нулева нетна експозиция“ и все пак да е вложила повече от една четвърт от средствата си в една банка.   Изумително е, че служебното правителство просто не постанови максимален таван на депозитите. Ако целта е да се ограничи концентрирането на държавни пари в една банка, защо всъщност се оставя достастъчно възможност за свободна интерпретация на новите правила?   Не става и ясно защо ще се разкрива само процентът от държавните депозити, а не абсолютната им стойност, като ако се приложи второто ще става ясно, къде се злоупотребява с вратичката в наредбата.   И въпреки съществуващата "вратичка”, решен ли е проблемът принципал – агент?   По-скоро не, защото елементите, които го съставляват, все още са налице.   На първо място това е асиметрична информация - работата, управлението и сделките на държавните фирми са зле наблюдавани, често скрити зад търговски тайни и регулирани от неефективни държавни институции.   На второ място все още остава конфликтът на интереси – връзките между политици, мениджмънт на компании и трети лица са отдавна известен факт.   Не на последно място съществува и морална опасност - хората, които се разпореждат с държавна собственост, имат пълен, краткосрочен контрол, и по-важното - възможност да се възползват от позицията си в ущърб на крайния собственик – данъкоплатците. С новите разпоредби нито един от тези структурни проблеми няма да бъде премахнат.   Особено притеснителна за наблюдателите беше и темата за използване на държавен финансов ресурс за инвестиции в ключови корпорации и медии. Притеснителна, защото затваря мощен властови цикъл – стъпва се на политически механизми за достъп до евтино финансиране от държавна собственост, и част от това финансиране се използва за купуване на влияние в основния инструмент за политическо въздействие – вестници, телевизии и др.   Интересното в случая не е самата схема, която е позната от векове и работи успешно по целия свят, а в диспропорцията на българския случай. Медиите, финансирани от кредитни институции, облагодетелствани от държавен ресурс, спомогнаха за частичното преобръщане на общественото мнение в навечерието на последните парламентарни избори или пък станаха трибуна за политически атаки и публикуването на компромати.   Тъй като нашият медиен пазар е сравнително малък, той лесно може да бъде "купен“ с помощта на публични средства и така бързо да бъде пренастроен, да следва една или друга политическа линия. Рязка смяна на идейната платформа или пък по-агресивно налагане на старата водят до краткосрочни ползи за новите медийни собственици, но предизвикват и ответна реакция – функционирането на схемата става твърде очевидно за обществото, води до директен публичен отзвук и до среда за политическо действие, което да намали концентрацията на ресурси и и да спре завземането на ефира.   В ситуация като тази със сигурност може да се върви в посока контролиране и професионализиране на процесите на политическа злоупотреба – пример е точно поправката, предложена от временния кабинет.   Като цяло политическата класа у нас има какво да научи за това как да не бъде пределно открито корумпирана, същото важи и за специалните интереси, черпещи ползи покрай нея.   Що се отнася до решение, устройващо нас, принципалите данъкоплатци, то се крие в намаляване на ресурсите, с които боравят политиците. В конкретния случай – колкото по-малко държавни предприятия, толкова по-малко сметки в специално подбрани банки и оттам по-малко силно зависими медии, поне по тази линия.   ___________________________________________________________   (1)Банковата гаранция е неотменяем ангажимент на банка да заплати определена сума в случай на неизпълнение или нарушение на договорни условия на трета страна.   * Коментарът е написан специално за Mediapool. Авторите са млади икономисти, членове на неформалния дискусионен кръг Експертен клуб за икономика и политика (ЕКИП)    Коментарът е посветен на полемиката около депозирането на финансовите средства на държавните фирми в търговските банки и непропорционалното им разпределение по такъв начин, че в една търговска банка се оказват към настоящия момент вложени около 54% от всички средства на държавните компании. Общественото недоволство от субективния начин на избор на банки за депозиране и облагодетелстването на определени кредитни институции от държавния финансов ресурс накара служебното правителство да изготви задължителни правила, които компаниите с над 50% държавно участие да спазват, когато избират банки. Правилата бяха приети доста критично от банкери и не бяха посрещнати радушно от новото правителство. Финансовият министър Петър Чобанов обяви обаче, че правилата са в сила и ще се спазват.

Прочети цялата новина

Свързани новини: