"... Това е българският национален химн"

На 22 юни се навършват 125 години от рождението на поета Алан Сийгър, загинал на 4 юли 1916 г. в битката при река Сома като боец от Чуждестранния френски легион. Той е автор на "Имам среща със смъртта“ - едно от любимите стихотворения на президента Джон Кенеди. Алан Сийгър е роден в Ню Йорк и една година по-късно семейството му се премества в Стейтън Айлънд. През 1910 г. завършва Харвард, след което заедно със свои състуденти, артистични натури, се премества в бохемската обител Гринуич Вилидж, квартал на Ню Йорк. През лятото на 1912 г., получил подкрепа от семейството си, Алан пристига в Париж и се заселва в мечтаното място - Латинския квартал. Увлечен в своите поетични занимания, но чувствителен за политическите събития, още със стъпването си на стария континент Сийгър написва стихотворението "Към Англия в навечерието на Балканската война“. В него той се обръща с настоятелен призив към англичаните да вземат страна в приближаващия конфликт, припомняйки им за съдбата на техния велик сънародник Джордж Байрон - "този, чиято смърт направи свещена земята на Мисолонги“. Гръцкото селище Мисолонги и българските Батак и Перущица, описани от сънародника на Сийгър - Джанюариъс Макгахан, имат сходна трагическа съдба в борбата за национално освобождение. Предстоящата война става актуална тема и за художниците от парижката бохема. Отзивчивият поначало Пабло Пикасо в своята картина "Бутилка, чаша и вестник върху маса“, 1912, за колаж използва изрезка от вестник "Le Petit Journal“ със заглавие, в което ясно се чете: "България, Сърбия и Черна гора подписаха...“. Визира се споразумението между трите държави, предхождащо Балканската война. А Алан в приповдигнат тон пише на майка си: "Не е ли прекрасен начинът, по който ликуват балканските държави? Толкова съм развълнуван покрай войната, че ми трябва и най-малката възможност, за да ме отведе там.“ Макар да остава далеч от военните действия на Балканите, той запазва жив интерес, а в своята поема "Париж“ сред пъстрия персонаж по булевардите и площадите отрежда място за турчин, румънец, грък и славяни. След дълги кръвопролитни боеве и опити за споразумения на 17 май 1913 г. в Лондон е подписан Мирен договор. Но само месец по-късно войната отново пламва - вече между доскорошните съюзници. И свидетелство за настъпилите тъжни последствия за хората от Балканите намираме тъкмо у Алан Сийгър. Боец в Чуждестранния легион, той си води дневник, в който на 4 декември 1914 г. записва: "Отправихме се на патрулна обиколка преди няколко вечери, преминахме много пред фронтовата линия и стигнахме пеша до покрайнините на Craonnelle ...“. И продължава дословно в нов абзац: CHOUMU MARITZA Choumu Maritza okravavena Platché oudovitza Liouto remiena. Записан е целият текст с припева и останалите куплети. Следва превод на френски език и пояснение накрая: "... Това е българският национален химн. Моят брат по оръжие Hulmaja ме научи на него и ние го пеехме при маршировките край Mailly и когато идвахме насам към фронта. Той ми го написа един ден в окопа, а аз му написах куплетите на Марсилезата.“ В кореспонденция до вестник "Ню Йорк Сън“ от 8 декември същата година Алан подробно описва условията, при които се води окопната война, и дава още сведения за приносителя на химна: "... Другарят ми по оръжие е един млад сърбин, който бе преминал през цялата балканска кампания, докато избухнала войната с българите. След което дезертирал при Солун, защото не желаел да се бие срещу братския си народ, а и майка му била българка". Войните на Балканите и последвалата ги Европейска война носят тежки загуби за победители и победени. В ноемврийската книжка на "Mercure de France“ от 1918 г. поетът Гийом Аполинер, сам тежко ранен на фронта през 1916 г., почитайки паметта на Сийгър, заговорва за понесените жертви в средите на културата. Споменаването на парижкото списание ни отвежда при Димчо Дебелянов, един от най-ревностните му читатели у нас, видно от писмата до Николай Лилиев и от спомените на съвременници. По-нататък, проследим ли биографиите на Дебелянов и Сийгър с точно обозначени: година на раждане - 1887 за Димчо, 1888 - за Алан, година на гибел - 1916 за двамата, и в този немилостиво кратък отрязък от време срещнем безброй имена, приемани с еднакво благоговение в София и в Гринуич Вилидж, паралелът става задължителен. Сходства откриваме и в такива обстоятелства като недочаканите и от двамата първи стихосбирки или случаите с отказаните от командването полагащи се отпуски преди боевете на река Струма и река Сома. Дълбоко нравствени по натура, Димчо Дебелянов и Алан Сийгър остават пределно прями в отношенията си - и на литературните сбирки, и на фронтовата линия. И е неизразима радост, че тъкмо тези им качества предизвикват възхищение в интернет форумите - чистите полета на новите поколения. ___________________________________ *Йордан Йорданов Палежев, поет и литературен историк, роден през 1940 г. в с. Красен, област Русе. Завършил гимназия "Баба Тонка“ в Русе и Софийския университет "Св. Климент Охридски“, специалност български език и литература. Изключен е от университета през януари 1966 г. "за организиране на сатирично четене с реакционно съдържание“. Като следствие публикува рядко. Първата му стихосбирка е задържана в издателството 15 години. Поезия: "Слънчев процеп“, 1987; "Мълком“, 1992; "Скални приписки“, 1998; "Кой знае...“, 2004; "Йордан Палежев", представен от Здравко Недков, Божидар Кунчев. Стихотворения“, 2011; "Американски етюди" (American Sketches), 2013. Проза: "Ивица бяла светлина“ (документални разкази), 1976; "Тихата инквизиция. Софийски етюди“, 2009. Литературна история: "Захари Стоянов. Непознати страници“, ч. 1, 1981; ч. 2 – "Съединението“, 1995; ч. 3 – "Поборници-държавници“, 2005; "Любен Каравелов. Америка – оная обетована земя. Публицистика“, 2012.

Прочети цялата новина

Свързани новини: