Протестът отвътре – български фотограф живя 12 дни на площад Таксим

„Отидох в Истанбул от солидарност“. Така 31-годишният фотограф Никола Михов* обяснява причините да прекара 12 дни на площад Таксим. Солидарност… една позабравена дума. Кога за последно, честно казано, сме я изричали?

„Турците са солидарни, те не мразят“, казва Никола. Малко по-късно група от протестите в София да крещеше срещу буса на ТВ7: „Турци сте!“

Това не е първи протест за Никола. Бил е на демонстрациите срещу Г8 в Германия . Живеейки в Париж през 2006, е станал свидетел и на масовите протести срещу закона за първо назначаване. „Разбрах, че в Истанбул се случва нещо историческо и заминах без да се замислям“, обяснява Никола.
През 2009 година той вече е бил в Истанбул, за протестите срещу Световната банка. Решава да се включи и сега. Приютява го Хакан - човек от протестиращите, с когото се запознава на площада. Никола спи 10 дни при него, намира и други нови приятели сред демонстрантите на Таксим. „Всеки втори човек, с който се заговорех ми казваше, че ако имам нужда от нещо, мога да му се обадя и да остана у тях. Въпреки фотоапарата, хората не ме приемаха като журналист, а като един от тях.”
Фотографът пристига в Истанбул на третия ден от началото на демонстрациите. Тогава започва масовата окупация на парка Гези и площад Таксим, след като предишния ден полицията изненадващо се оттегля.

„Oколо обяд на площада вече имаше близо 50 хиляди души. Нямаше нужда някой конкретно да ми разказва защо е там. Може би графитът „I Feel Revolution”, който видях върху един банкомат, най-точно описва емоцията, която се носеше във въздуха. Имаше хора от различни възрасти, с различно възгледи и политическа принадлежност, но  всички бяха заедно като един. С всеки изминал ден от окупацията на парка сякаш се създаваше един паралелен свят, в който всички правила и прегради, които познаваме от реалния живот, не важат. Солидарността достигна до такива размери, че хора от цял Истанбул започнаха да изпращат храни, медикаменти, одеяла и какво ли не в помощ на окупиращите. Хората бяха солидарни не само във Фейсбук, всеки следобед, без дори да е обявена демонстрация на площада, идваха все повече и повече хора…

Организацията на Таксим

Всяка вечер парка и площада се напълваха с хора. Около осем часа вече буквално нямаше къде да стъпиш, нито пък  място да си опънеш палатката. Имаше всевъзможни музиканти, хора с тъпани, зурли, акордеони, гайди и китари, организираха се концерти, а на сцената всеки можеше да каже своето мнение. На където и погледнеш виждащ само усмихнати лица, всички пееха и танцуваха, сякаш Турция току-що е спечелила световната титла. В същото време хората на площада скандираха името на Ататюрк и лозунги срещу правителството. Околните улици бяха блокирани с барикади, като всяка вечер демонстрантите строяха нови и укрепваха старите.
Всичко беше организирано така, че нямаше боклуци по земята. Доброволци, най-често ученици почистваха всички окупирани територии, до които не идваха почистващите служби на града. Дори на барикадите, направени от изкъртени огради, тротоари, спирки и стълбове, имаше доброволци, които събираха боклуците.
И сутрин, отивайки на работа, хората минаваха през площада, за да помогнат с каквото могат. Една жена беше направила кекс, даде го на демонстрантите, прегърна ги и продължи по пътя си. Някои си носеха електрически кани от вкъщи  и раздаваха чай на останалите, други готвеха на място. Постепенно на всеки щанд, организиран от неправителствени организации, партии, солидарни с протеста, разпространяваха свои брошури и ...

Свързани новини: