Деян Енев: Дюшеш

“Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила…”

Христофор К. и днес го завъртя шайбата още от сутринта. Отпърво трябваше да носи някакви ведо­мости в счетоводството за калкулация, но онези кози с лилавия маникюр и бръснатите глезени му казаха сам да си ги изчислява, че на тях им били пламнали главите, а пък ведомостите бяха така объркани, като че ли сам дяволът беше вършал из тях и тъкмо когато – и слава Богу! – сметките най-после излязоха, в същия миг някой влетя в стаята с две спешни писма за подпис лично от самия Сомов и Христофор К. хукна натам, към кабинета му, не без сладката мисъл, че ще зърне Илинчето на сънищата си, но другарят Сомов го нямаше и Христофор К. седна да го чака. Той чакаше толкова прилежно и така беше свел очи, та накрая Илинчето се смили и му извъртя едно истинско нес­кафе с два пръста каймак. Христофор К. си изпи кафето, почака, почака, но другарят Сомов все го нямаше и Христофор К. вече наистина се притесни, защото върху всяко писмо имаше по три червени удивителни и от това голямо притеснение целият се обля в пот, виж, проблемът с изпотяването си беше стар негов недъг, сега под мишниците му щяха да плъзнат две големи мокри петна, знаеше си той, а беше някак непоправимо да се представиш на другаря Сомов тъй, изпотен като простак. Добре че Христо­фор К. се сети да използва липсата му и да влезе в тоалетната и като се подложи на страшния риск някой всеки момент да нахълта и да го завари по потник, взе, че си свали ризата и хубаво си изми мишниците, първо ги насапуниса няколко пъти, а после дълго се плиска с ледена вода, пръхтейки като кон и с едното око все във вратата, но нищо не се случи, извади късмет, та чак успя и да се подсуши накрая. На излизане срещна в коридора Пешо и му се зарадва като на брат, Пешо беше най-голямата лиси­ца тук, в Главпром, и нямаше начин да не знае къде е другарят Сомов, и бързо, като славеше провидението, попита за другаря Сомов, дали се е мяркал днеска, а Пешо разроши тарикатските си бакенбарди и му каза, че ей сега тръгвала една кола за обекта при другаря Сомов, да не се мљтал наоколо, ами да бърза и да помоли хората, дано го вземат. Христофор К. се понесе в галоп по коридора, към виковете и след като затаи дъх, надълго обясни колко е важно да открие другаря Сомов и онези все пак излязоха хора и му казаха да се качва в пикапа, ама отзад, в каросерията, че отпред нямало място.

Пътуването се оказа дълго, пикапът ту спираше, ту потегляше, ту пропадаше, ту се изкачваше, а отзад, в покритата с брезент каросерия Христофор К. клечеше сред мазни нафтени парцали, сред някакви лопати, каси и туби и се чудеше на акъла си как можа тази сутрин да не закуси, та сега, не стига всичко друго, ами и трябва да му стърже от­вътре.

Най-сетне пикапът спря. Наоколо се простираше поле, цялото разорано и разкопано и наблъскано с тръби и железария чак додето ти стига погледът. На петдесетина метра встрани от шосето, пред няка­къв изкоп стърчаха неколцина мъже. Христофор К. тръгна към групата, като прескачаше кабелите и се катереше по тръби и камари пръст. Мъжете се бяха надвесили над някакъв чертеж и втренчено го гледаха. Христофор К. попита близкостоящия до него другар кой е другарят Сомов, но онзи му изшътка и Христо­фор К. си замълча. След известно време, като усети ледени струйки пот по гръбнака си и тътена на далечен зъбобол, той пак попита онзи човек за другаря Сомов. Човекът се обърна и го изгледа от главата до петите. В ъгъла на устата му просветваше като дупчица изпушена почти до филтъра цигара. Човекът изплю фаса и кимна с глава към средата на групата. Христофор К. се разтъпка и преглътна сухо. После с наслада продължи да се вслушва в далечния си зъбобол, предвкусваше бурята, оловното небе в главата си, трясъка, който те разцепва, нападалите по земята гнезда, извитите като саби и сечащи всичко наоколо клони. Изведнъж гърбовете пред него се събраха и се сключиха като зид и Христофор К., като поседя още малко, си тръгна.

След дълго лутане през полето, през трапове и купчини пръст, промъквайки се като гущер през дъл­гите бетонни тръби, заобикаляйки фургони и булдозери, прецапвайки малки гуреливи езерца, окичени с вен­ци от жаби, Христофор К. успя да се добере до шосето. Дълго никой не му спираше и Христофор К. почти се отчая, в отчаянието си започна да псува всяка мина­ваща кола, накрая му дойде да награби буци пръст и да започне да замеря колите, поне буци имаше колкото щеш и за да е сигурен, че няма да го направи, взе, че си пъхна ръцете в джобовете и бавно пое по шосето. Скоро за голяма негова изненада зад гърба му изскърцаха спирачки, спрялата кола беше много особена, беше нещо като джип, но по-голяма, а на всичко отгоре и отпред, и отзад колата беше бронирана с яки ре­шетки, навярно с такива автомобили се извършваше ловът на едри зверове в саваните на Африка или поне Христофор К. така си мислеше. Водачът беше около петдесетгодишен и в много добро настроение, тъй че скоро и Христофор К. се почувства отлично, нищо не остана от огорчението му и даже започна да си тана­ника една мелодийка, една стара школска песен, на която иначе беше забравил думите.

Колата летеше по шосето, право към кървавите небеса, изпреварваше всички коли по пътя си и се тресеше и виеше от радост и постепенно Христофор К. успя да поразгледа шофьора и първото нещо, което забеляза, бяха дебелите му китки, а също така и това, че по китките, между косъмчетата бяха татуирани сирени и мъжки клетви, най-различни числа и други такива картинки. Главата му беше цялата изядена от белези, цялата беше в бабуни, шията му беше насечена като урва от пороища, а рамото излъчваше такава животинска мощ, че Христофор К. се задави насред тананикането и се опита да поведе разговор. Човекът до него много се смееше, неговото ха-ха-ха гърмеше из колата и заглушаваше рева на двигателя, човекът пусна кормилото, запали си цигара и слушай­ки разказа на Христофор К. за изчезналия или за крие­щия се Сомов, отново се заля в смях. После каза, че дава една торба злато, само и само съдбата да го срещне с този Сомов и да видим как тогава ще се скрие от него другарят Сомов и ако се скрие, дали няма да го намери и да го пипне за ушите на петата минута. На тихия въпрос на Христофор К. откъде ще намери толкова злато, човекът вече искрено се разсмя, а после изведнъж понижи тон и доверително каза, че за него злато­то не е никакъв проблем. Човекът продължи да шепне и обясни на разтревожения Христофор К., че той е иманяр, с това се е занимавал цял живот и мисли да продължи да се занимава. В България, шепнеше чове­кът, имало толкова заровено злато, че още един жи­вот нямало да му стигне само да копае и да го вади. Само имането на цар Иван Шишман да било, пак стигало. Христофор К. кимаше, че му вярва и че, с една дума, много му е интересен този разговор, но в душа­та си страшно се радваше, че вече навлизат в града. Пристигаха навреме, тъкмо Христофор К. да се обади в службата, че така или иначе, не е намерил Сомов, а междувременно небрежно да покани Илинчето с гъс­тите мигли и пеперудената душа – е, с една дума, крехкото като вафлена коричка Илинче на нещо като гости. Мисълта за Илинчето възстанови донякъде самочувствието му.

Колата сега летеше по разбитата настилка на градските покрайнини, край варосани къщурки с гра­динки, със светещи като кандила дюлеви дръвчета, край по чудо запазили се герани с високо забит в небето пръст и на Христофор К. му направи впечат­ление колко са мълчаливи тези дворчета и тези кални площади между къщите, ни жени имаше, ни деца, ни старци, навсякъде беше мъртвило и даже клонче не помръдваше на дърветата, и даже листец не потреп­ваше. Скоро обаче до едни дървета се забеляза струп­ване на хора и докато Христофор К. се взираше натам да види какво става, колата зави по черния път вст­рани, раздруса се по чакъла и след миг рязко спря досами хората. Спътникът на Христофор К. измър­мори нещо като я да се поразкършим и подканяйки Христофор К. също да слезе, рипна на земята. Двама­та веднага се оказаха в центъра на някаква суматоха, хора с разноцветни шапки олигофренки описваха упо­рити и на пръв поглед безсмислени концентрични кръгове, някои ядяха сандвичи, някои страстно пуше­ха и колкото по-навътре навлизаха в тълпата, толко­ва по-странно изглеждаше всичко, даже облеклото на присъстващите се променяше, хората вече носеха дълги конопени ризи, препасани с върви през кръста, и кожени ризници носеха, а тук-таме можеше да се срещне и мъж с шлем на главата. Придружителят на Христофор К. изглежда се чувстваше добре, леко и гъвкаво стъпваше и се оглеждаше с интерес на всички страни. Сред цялото жужене наоколо до слуха им по едно време достигнаха глухи ридания, отпърво те идваха сякаш изпод земята, но бързо се усилиха и напълниха небето и когато станаха нетърпими, в този миг Христофор К. зърна и натръшканите на купчини мъже, плачовете им късаха сърцето и замрежваха в сълзи погледа. Какво става тук, попита високо спътникът му и не щеш ли, гласът му беше чут, едно старче изскочи отнякъде и обясни, че това е войската на цар Иван Шишман, старчето май беше пийнало яко, защото бая се кандилкаше, но когато ги задърпа за ръкавите, те тръгнаха подире му. Вие да не сте юнаци, започна да ги разпитва старчето и после разказа как ей там, току под леските имало забит меч, много тежък и остър, от чиста стомана, кой го е забил, не се знае, но сега никой не се наема да го изтегли, та ако ви е надарил Господ с юнашка сила, припя старчето, сторете доброто, изтеглете го. Тук старчето се разплака и залитайки, им посочи меча. Христофор К. докосна боязливо ръкохватката, среб­рото изглеждаше старинна обработка и беше топло на пипане. Силният човек се разсмя, направи две крач­ки и като си пое дъх, застана над меча. Жилите по врата му се сгърчиха, очите му поаленяха, от челото му рукна черна пот и ето, чу се звън, земята потрепера и мечът блесна пред погледа им. Хубав меч беше, синята му стомана избръмча и зарадва Христофор К. Юначе, води ни, запрепъва се дядото подир тях, но онзи вече теглеше Христофор К. за ръката, почти го хвърли в колата и преди Христофор К. да се усети, машината изрева и ги отнесе. Само това остана, изсмя се човекът, да им паднем в ръцете на тези кинаджии.

Когато Христофор К. дойде на себе си, вече пъту­ваха сред безкрайни редици от блокове, мяркаха се бензиностанции и супермаркети и върволици от хора навред, по магистралата се нижеха безкрайни авто­мобилни потоци и само танцът на някоя прашна вихрушка в редките картофени ниви разнообразяваше погледа. Всъщност оттук Христофор К. можеше да се прибере и с градския транспорт, дори и пеш можеше да се прибере, но все не намираше кураж да продума. Колата навлезе в центъра на града, летеше по улици с все по-гъсто движение, през напръсканото с кал предно стъкло се провиждаха разбягващи се като сенки хора, яростни трамвайни мотриси, скоростта беше страшна, тъй че все пак Христофор К. реши да не губи време, учтиво се прокашля, благодари за возе­нето и помоли онзи човек да спре, където му е удобно, за да може той да слезе. Тъкмо си помисли, че онзи не го е чул, когато спътникът му намали скоростта, зави в някаква тиха уличка с кестенови дървета, спря и се извърна към Христофор К. По лицето му се разля широка усмивка, Христофор К. се втурна отново да му благодари, а онзи, все така светло усмихнат, раз­чекна с желязната си ръка челюстта му, внимателно започна да разглежда зъбите му и изведнъж радостно подскочи, изхъмка, че не се е излъгал, и като с клещи извади златния му зъб. Христофор К. почти не усети болка, нищо не усещаше и после, докато вървеше към службата си да предаде злополучните писма, само това му беше странно, дето с върха на езичето си напипва на онова място, където беше свикнал да усеща леко киселеещия вкус на златото мъничка кър­вяща дупчица. Това му беше заниманието през целия ден и едва пред входа на службата си установи, че писмата не са в него. След кратък размисъл се сети, че най-вероятно ги е забравил в колата. При това поло­жение да се качва горе вече беше излишно, едничкото свястно нещо, което му хрумна, беше да се обади по телефона на Илинчето. Отпърво Илинчето не можеше да се сети кой се обажда, но след като й припомни как пиха кафе сутринта, все пак склони да му погостува час-два, не повече. Христофор К. накупи хляб, салам и вино и понеже не бързаше много, пое за вкъщи пеш. Сигурно поради късния час на последната спирка на тролея, където му беше срещата с Илинчето, нямаше жива душа. Докато чакаше, Христофор К. се разхож­даше напред – назад, стиснал покупките под мишница. Ненадейно той забеляза на асфалта някаква купчина, която странно защо не беше зърнал преди, в началото и когато внимателно приближи, видя, че това е паднал на една страна кон. Стори му се много голям в тъмнината, висок като хълм, хълбокът му лъщеше и излъч­ваше страшна сила, сякаш всеки момент конят щеше да се надигне и да го погледне учудено с огромните си теменужени очи и после да препусне нанякъде. Едва като го обиколи отвред, Христофор К. разбра, че това е измама, добре личаха раните по гърба му, предсмър­тната пяна по устата и скрежът, замъглил прекрас­ните очи. Христофор К. се огледа и се отдръпна в сянката на навеса.

Тази вечер той пи много, Илинчето също беше весела и накрая, когато след леко моминско колебание му поднесе луничавато си телце, Христофор К. го схруска и изпадна в пълно блаженство, даже дупчица­та в устата му вече не сълзеше и той почти беше забравил, че там е имало зъб, по-скоро обратното, сякаш се беше родил с дупчица на това място, мънич­ка и гладка дупчица, една съвсем равноправна част от тялото му.

На сутринта се събуди бодър, избръсна се два пъти и както винаги втория път контра, и с прекрасно самочувствие, изпращайки се с Илинчето по стълбите на Главпром, отиде на работа. Колегите му го посрещнаха със залпове от възторжена тишина и той скоро разбра, че лично самият Сомов току-що беше се обаждал по телефона, за да благодари за отличната работа на Христофор К., изразявайки направо учудва­не от бързата доставка на писмата, които били от приоритетна важност и тука вече колегите му започ­наха да мърдат бързо с горните си устни като зайци и шепнешком един през друг му предадоха и последни­те думи, а именно, че самият Сомов изпращал на Христофор К. своя личен привет.

Преди няколко седмици излезе тринайсетата книга на писателя Деян Енев – сборникът с разкази „Внукът на Хемингуей”. Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Статията "Деян Енев: Дюшеш" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: