Мистериозната липса на влака в Коясан доведе до едно неприятно закъснение в програмата. Известно време Мартин се чудеше дали въобще да ходим до Нара или да го оставим за друг ден. В крайна сметка решихме да продължим по план и не сгрешихме! Забавихме се само с около 30 минути и вместо в 13:30, пристигнахме на гарата в Нара в 14:05. Там търпеливо ни чакаха Маки и Маи – две студентки във втори и трети курс в местния университет, които в свободното си време работят към организацията на доброволците-екскурзоводи. Вече се бяха притеснили какво става с нас, но като ни видяха лицата им грейнаха.

Излязохме от гарата, след като си оставихме раничките на гардероб. Тъпо беше да ги мъкнем с нас из целия град. На площада цареше оживление и трябваше да проверим какво се случва.

Да! Улично представление с песни и танци.

Общуването с местните винаги води до поток от информация, която иначе няма как да получим. Така стана и този път като източник бяха двете японски студентки.

Започнахме пешеходната си обиколка от гарата по главната пешеходна улица – „стъргалото” на Нара. Тя води към градския парк и към най-голямата забележителност на града.

Някой иска ли да се повози?

А да го носят на носилка?

Това езерце с костенурки е в края на пешеходната улица и в началото на „Нара парк”.

Докато се разхождахме, от дума на дума, с едното от момичетата се заговорихме първо за японска кухня, а след това тя прояви интерес към българската. Митко веднага реши, че едно типично българско ястие е шкембе чорбата, но как да й обясни човек какво е това! И най-вече – как да си признаем, че ядем такива неща, при това ги считаме за много вкусни. Хрумна ми веднага за нещо, което вероятно ще възприеме по-лесно. Както всички вече разбраха, в Япония българското кисело мляко е много популярно. Е, обясних й накратко, че българският йогурт у нас се използва за направа на лятна супа с краставици, малко олио, орехи, малко сол… Беше изумена! Няколко пъти трябваше да й повторим как се прави и тя обеща още същата вечер да пробва. А думата „таратор” трябваше да й я запиша на листче. Много смях предизвикаха също думите кюфте и кебапче. До други ястия така и не го докарахме.

След около половин час разходка и приказки стигнахме до храма Кофукуджи, построен някъде през 669 г. с цел да бъде излекуван от заболяване един от лидерите на клана Фудживара. Построен първоначално в Киото, храмът е преместен в Нара, когато градът е станал столица през 710 г. По това време Кофукуджи е бил един от четирите най-големи в Япония, но със залеза на клана Фудживара отслабва и неговото значение. Днес са запазени едва няколко от 175-те постройки, които са съществували. В наши дни тук е центърът на будистката секта Хосо.

По време на Нара-периода (710-794 г.), пагодата е една от най-важните структури в храмовия комплекс, тъй като в нея се съхранявали реликвите. В комплекса Кофукуджи има две пагоди, като в непосредствена близост до храма се намира втората по големина в Япония – висока е 50 метра. Построена е от императрицата през 725 г. и е един от символите на Нара. Двете съседни структури символизират здравата семейна връзка и оставят послание, достигнало и до наши дни.

Тръгваме през парка на град Нара и с изумление пред мен забелязвам едно детенце как гали една дива сърна!

Оказва се, че в парка и около него се разхождат над 1300 диви елени и сърни без абсолютно никакъв страх от тълпите народ. Хората постоянно ги хранят и поради това естественият им страх е отстъпил място на неестествена смелост и нахалство. Даже има специална сертифицирана фирма, произвеждаща солети за елени и сърни, които се продават в околните магазинчета.

Разхождаме се и разглеждаме, но държим посока към храма Тодайджи. По пътя срещаме наистина много диви елени.

Преди да достигнем до храма трябваше да преминем през първата порта.

Човешкият трафик е сериозен. Преминавайки първата порта се открива гледка към втората.

Достигайки до нея се оказва, че е затворена. Нищо страшно. Просто трябва да заобиколим отляво, където са и касите за билетчета по 500 йени на човек.

Преминаваме през формалностите на входа и пред нас се открива прекрасна гледка на изящна дървена сграда, заобиколена от красива зелена градина.

Този храм е построен по време на Нара периода (710-794 г.) по волята на император Шому, управлявал от 724 до 749 г. Буда Вайрокана означава „Буда, който огрява света като слънце” и този факт е трябвало да бъде отбелязан чрез построяване на храм в негова чест.

Тодайджи е бил изгарян два пъти – през 1180 г. и през 1567 г. по време на военни действия. След последното възстановяване по времето на Едо периода, храмът е направен с около 30% по-малък от оригинала. Понастоящем е център на будистката школа Кегон.

На покрива има две позлатени опашки на риба. Това е животно, живеещо под вода и символизира желанието на вярващите да има достатъчно дъжд, за да може храмът да се запази от пожари.

Просто нямаше начин да не си направим една групова снимка на това място. Разбира се, аз снимам и няма да ме видите. Мартин се опита после да ме снима и мен с японките, но нарочно размаза кадъра!

От храма се вижда добре градината. Затворената врата, през която не влязохме, се отваря на Нова година и входът тогава е безплатен.

На Нова година и на някои по-важни празници отварят и прозорчето над входа на храма, през което се вижда лицето на Буда Вайрокана (Дайбутсу). Със своите 15 м височина, това е най-голямата в света бронзова статуя на Буда.

Влизаме вътре и благодарение на Камен имам хубава снимка на Дайбутсу.

Заобикаляйки статуите на Буда и неговите последователи, за наше изумление, попадаме на голяма опашка от хора.

С интерес установявам, че края на опашката е при една колона с дупка, през която предимно деца, но и част от възрастните, се опитват да преминат.

Какво е обяснението… В тази поддържаща колона има отвор, приблизително със същия размер като една от ноздрите на Дайбутсу. Легендата гласи, че този, който премине през дупката, ще бъде благословен с просвещение през следващия си живот. А сега де!

Интересна за мен е статуята на Ньоирин Канон, който е ученик (или последовател) на Буда. Именно на него била кръстена компанията Канон за фототехника от нейния основател, вярващ будист.

Разгледахме Тодайджи и тъй като времето напредва, а имаме точен час за влака към Киото, излизаме от противоположната на входа странична врата. Там веднага ни посрещат безстрашните сърни.

Случайно забелязвам един екземпляр с рога. Интересно, но почти не срещнах други такива. Малко по-късно получих обяснение на този факт.

Експедитивно се насочваме към жилищата на монасите от сектата Кегон.

Трябваше да се покатерим по стръмни стълби, но поне си струваше.

Отново изворна вода…

Излизаме на тераса с гледка към Нара, но снимки няма, защото слънцето, разбира се, ни свети точно в очите.

Тук се разделяме с Маки и Маи, тъй като тяхното свободно време свърши. Благодарим и слизаме от другата страна.

В непосредствено съседство се намира музея на Тодайджи, който е затворен, а и да не беше – време за него не остана.

Сградата му е много красива! Продължаваме по пътя в посока шинтоисткия храм Касуга Тайша.

Около нас е пълно с елени. Точно в момента били в период на размножаване и мъжките се бият помежду си, а агресията им може да се обърне и срещу хората. Не съм сигурен, че японците се притесняват – спокойно разрешават на децата си да ги хранят, както се вижда от снимките.

Ето тази табела показва, че не всичко е толкова идеално.

Свещените елени понякога са опасни. Табелата предупреждава, че дивите сърни и елени могат да хапят, ритат, мушкат с рога и дори да нападнат и повалят човек. То си го пише: „Елените в Нара парк са диви животни! Те понякога биха могли да атакуват хората, така че бъдете внимателни!”

Значи не всичко е идилия! Не помня точно коя от двете японки беше споменала, че точно в този ден бяха събрали всички мъжки с рога, които бяха успели да намерят, и им ги изрязвали с цел безопасност. Затова почти не се срещаха рогати.

През горичката стигаме до още един от осемте обекта на Юнеско в Нара. Това е Касуга Тайша. Червеният цвят веднага подсеща, че става дума за шинтоистки храм.

Характерна входна врата и каса за билетчета, която вече е затворена. За съжаление сме изтървали работното време. Само че, нали сме българи, колко му е да прескочим нисичката оградка и да си откраднем по един кадър на светилището! Като ни изгонят, изгонят! А те даже не ни направиха и забележка.

Касуга Тайша е един от най-важните шинто храмове в Нара и е едно от „Трите велики светилища” на Япония. Официално е създаден през 768 г. от клана Фудживара, но се счита, че е построен още в началото на Нара периода – около 710 г. Светилището е разположено на западния склон на свещените планини Микаса и Касуга, от които са слезли шинтоистките богове. По това време изключително влиятелният и силен клан Фудживара, както и императорският двор са се молели тук. Това е направило мястото много популярно и проспериращо.

Касуга Тайша е било обединено с храма Кофукуджи през късната част от Хейан периода (794-1185) с възникването на ново теологично течение – Ками-Буда. Това продължило до Мейджи периода (1868-1912), когато правителството установило шинтоизма като официална религия на Япония и е заповядало да бъде разделен от будизма.

Светилището Касуга Тайша е известно с ботаническите си градини и с хилядите фенери, дарения от поклонници като доказателство за вярата им. Общо са около 2000 каменни и 1000 бронзови и в миналото са светели всеки ден. Сега е нужен голям късмет, за да случи човек на някой празник, когато светят всичките 3000 фенера. Сигурно гледката е невероятна.

Тръгваме с бърза крачка в посока гарата на Нара, защото в 17:55 имаме влак за Киото. Ако го изпуснем и хванем следващия има голям шанс да не успеем да си вземем куфарите преди 20 часа, когато затварят багажното отделение.

Минаваме през гората и излизаме отново при Кофукуджи. Тук правя последната си снимка в Нара – Нанен-до, част от храмовия комплекс. Това е сграда от 813 г. и е била място за поклонение на клана Фудживара. Особеното е, че е с осмоъгълна форма. През деня е красива, но на залез слънце изглежда леко мрачна.

Наистина времето ни притиска и почти на бегом продължихме към гарата. Бързо си прибрахме раниците от гардероба, оставихме по един сувенир за Маки и Маи в туристическото бюро и скочихме на влака в шест без пет. Пристигнахме на централната гара на Киото, която е толкова голяма, че докато намерим мястото, където си бяхме оставили куфарите на багаж минаха поне 20 минути и часът стана 18:45.

От тук до хотела, който Мартин беше ни резервирал има специален автобус – качваме се като помагаме на шофьора да натовари тежкия ни багаж. Горкият човечец – едва не припадна като видя 10 огромни български куфара! Пристигнахме в хотел Аваншел в 19:20. Шофьорът бе супер щастлив и ни благодари около 10 пъти, че си разтоварихме сами багажа.

Стаите се оказаха много приятни и неестествено големи като за Япония.

Този хотел се намираше в един неголям мол. Добре дошло, защото на такива места има достатъчно заведения за хранене.

След дългия ден, който започнахме в Коясан, пътуването с безброй влакове, за да стигнем до Нара, ходенето пеш около 12 км, за да разгледаме тази прекрасна бивша японска столица, след финалния спринт към гарата, за да не си изтървем багажа в Киото, дали не бяхме зверски гладни?

Можете да си представите как се устремихме към подземния етаж на мола със заведенията за хранене. За част от групата разочарованието бе голямо, защото не си харесаха нищо и отидоха на друго място, но аз и Марто, заедно с Мадлен и Емо, попаднахме на страхотно малко ресторантче, където срещу по-малко от 1000 йени на човек се нахранихме богато със супа и основно ястие. Е, малко ни поизгониха в 21 часа, защото затварят рано, а ние нахълтахме в последния момент, но важното бе, че утолихме вълчия си глад.

Крайният резултат за деня бе, че сме в КИОТО! Следващите няколко дни ще отделим на този красив и много важен в исторически план град.

Следва продължение…