Как конкурентоспособността стана повеля

Когато става дума за компании, това е нещо очевидно: трябва да си конкурентоспособен. Само добре пазените монополи, а този вид е на път да изчезне, могат да се надяват да не попаднат под ударите на този суров закон на икономиката. Когато обаче става дума за отделни страни от дълго време нещата стояха другояче. За разлика от една фирма една страна можеше дълго време на живее в дефицит, купувайки много повече, отколкото продава.

Само че нещата коренно се промениха. Конкурентоспособността стана абсолютно изискване - и макро и микро. Във Франция тя оправдава не само безпрецедентни споразумения в компании като Renault, но и данъчен кредит с невиждан досега мащаб. В Япония, САЩ и Испания тя обръща наопаки старите равновесия. Целият свят се втурва в гигантска надпревара за конкурентоспособност. И това няма да спре скоро.За да разберем тази коренна промяна, трябва да се върнем към двойния шок от края на 90-те години на миналия век. Първият шок: азиатските страни с нововъзникваща пазарна икономика излизат от дълбока финансова криза, утежнена от мерките, проповядвани от Международния валутен фонд (МВФ). Те си извличат една проста поука: занапред трябва да се трупат големи търговски излишъци, за да не се поема повече рискът да се търси помощ от МВФ.

Китай, който бе пощаден от този трус, стига до същото заключение. Така Азия става банкерът на Америка по силата на фаустовски договор: тя заема пари на САЩ, а САЩ пък захранват с тези пари растежа на Азия, купувайки нейните продукти. Излишъкът по текущата сметка на Китай достига връхната си точка от 10 % от брутния вътрешен продукт (БВП) през 2007 година, а дупката в американския баланс става 6 % от БВП през предходната година.

В Европа вторият шок води до същия резултат: създаването на еврото. Във валутния съюз напрежението, за което свидетелстват отклоненията във валутните курсове, изчезва. Германия, която тогава се възстановява от обединението си, струвало й много пари, намалява производствените си разходи и укрепва националната промишленост. Също като Китай тя постига огромен излишък (над 7 % от БВП през 2007 година). И кредитира пряко или непряко Ирландия, Испания и Гърция, за да купуват нейните продукти (дефицитите на тези страни нарастват стремглаво през 2007 година до съответно 5, 10 и 15 % от техния БВП).

Митичният двигател на тези заеми, а следователно и на тези дългове, се основава на една проста идея: всичко ще бъде върнато, защото банките и държавите на напредналите страни са сериозни хора. Само че фалитът на (американската банка - бел. прев.) Lehman Brothers през 2008 показа, че тази идея не е вярна.

Същото изясни и фалитът на Гърция четири години по-късно. Изведнъж кредиторите спряха да отпускат пари. Китай, например, тогава реши да прехвърли движещата сила на растежа си от износа към инвестициите и потреблението. Страните кредитополучателки пък бяха изправени пред ужасната принуда на финансирането, която бяха забравили. Те имат само два възможни избора, за да възстановят текущия си баланс, който чужденците не искат вече да финансират.

Първият е много мъчителен: да ударят вътрешното търсене, а следователно много важното потребление. Това вътрешно потребление е намаляло за пет години с 10 % в Италия и Испания и дори с над 30 % в Гърция - шок с невиждана досега сила. Вторият избор не е по-малко болезнен, но много по-наложителен: той се състои в това да се изнася повече, да се прави растеж другаде.

Само че целият свят не може да увеличава износа си поради липса на търговия с други планети (излишъкът от 336 милиарда долара в баланса по текущата сметка на света през 2012 година, който фигурира в данните на МВФ, отразява проблеми с начина на измерване, а не междугалактичен стокообмен).

Търговският ...

Свързани новини: