Възможен ли е “турски път” за Египет

Военните си върнаха властта в Египет - това отприщи крайно противоречиви реакции сред политици и експерти. От позитивни оценки (някои се страхуваха от пълзяща ислямизация под ръководството на “Мюсюлманските братя”) до обвинения в пуч, каквито отправят радетели на чистите демократични процедури. Най-ожесточени спорове обаче будят не моралните оценки за събитията - според кажи-речи всички коментатори е още рано да говорим за демокрация в Египет, - а прогнозите как ще се развият нещата занапред.

Военните свалиха президент ислямист и това поражда много силно изкушение да търсим паралели с Турция. Там намесата на военните десетилетия наред формално бе оправдавана с нуждата да бдят над страната, за да не кривне от пътя, начертан от Ататюрк. Мнозина експерти виждат точно тук причината Анкара да постигне днешното икономическо процъфтяване и относителна демократичност.

От пръв поглед обаче личи колко е схематичен този подход. Първата разлика е там, че Ататюрк наистина остави в Турция наследство, каквото просто нямат египетските военни. Безсмислено е обаче и да идеализираме турската система - въпросът дали армейската намеса е съдействала за развитието на Турция или, напротив, го е възпрепятствала, едва ли има съвсем еднозначен отговор.

Изтезанията, изчезванията на политически опоненти, постоянният натиск върху легитимно избраните политици явно не се вписват в образа, присъщ за бранители на демокрацията. Не издържа на критика и популярният мит, оправдаващ тези крайности - че се защитавали светските постижения на кемалистка Турция. Защитата от религиозни идеологии винаги е била претекст, за да запази армията водещи позиции в контролираната държава.

Ето кое - и само това, определя сходството между ситуациите в миналото на Турция и в днешния ден на Египет. Също като турските военни навремето египетските им колеги, свалили Мубарак, не пожелаха да управляват самостоятелно. Предпочетоха да го правят с чужди ръце, но си запазиха правото всеки момент да се намесят, ако нещата излязат извън контрол, застрашавайки техните привилегии и финансово могъщество.

Турската армия обаче бе принудена да спазва поне привидно споменатите кемалистки принципи, които се бе наела да брани, за да получи повод да заграби властта. Членството на Турция в НАТО и заявеният стремеж към влизане в Евросъюза склоняваха военните към по-скромни амбиции, а традицията, свързана с демократичните избори, с годините ставаше все по-близка за турското общество. Нищо чудно, че до няколко години след поредното завземане на властта войската отново я прехвърляше в граждански ръце и в един хубав ден военните изгубиха възможността да влияят върху турския политически пасианс.

Затова ще е най-малкото наивно да вярваме, че в Египет започва да се развива турският модел. Дори не само поради липсата на египетски Ататюрк, сочещ с показалец рамките, в които да се развива египетското общество и които да брани армията на страната.

Десетилетната военна диктатура и фактът, че Египет не е обвързан с международни ангажименти, налагащи да спазва и занапред демократичните норми, създават фон, на който не изглежда никак вероятно Кайро да тръгне по пътя, изминат вече от Анкара. Освен това за египетското общество, принудено да се пробуди след дългогодишен сън, измъчено от мизерия и безправие, ще е крайно трудно да налучка какъв да е път, водещ навън от днешната задънена улица. В тая сляпа уличка обаче военните може да се чувстват много комфортно.

БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: