“Доверие” е нужно сега… (по повод сделката с пенсионния фонд)

Валякът заглажда, тракторът оре, тиквите растат на полето, пилетата си седят в пилчарниците. Но не и у нас. Тук те са неразделна част от политически и икономическия живот. За това само в България може да се прочетат такива заглавия: ”Ряпата покривал Пешо ракията, нищо, че бил човек на Моце”; ”Съсела излизал от Газа и влизал в Соларите”; ”Прешлена ще строи небостъргач в центъра на София”.

Ако независимият наблюдател продължи нагоре по йерархията, неминуемо ще се сблъска с един още по-странен и тесен кръг от хора, стоящи над цялата тази панаирна гмеж. На пръв поглед, те нямат нищо общо с българските nouveau riche (б. р. - новобогаташи). Те са скромни, често посивели дядовци, които или се водят някъде „консултанти”, или направо не се водят никъде.

Това, което ги отличава от обикновените дядовци, е склонността им да си хортуват в определени заведения, коленопреклонното послушание на „отговорни фактори” пред тях и фактът, че понякога ги включват в разни списъци на български или „партньорски” служби. А, да, отличава ги и това, че управляват държавата. Но не на книга.

Дали са „Мафия”? Или може би, „Олигархия”? Страхувам се, че не са. И това прави „Битката с мафията, олигархията и организираната престъпност” загубена, преди да е започнала.

Дали съм прав? Нека поразсъждаваме. Промените у нас през 1989 не бяха плод на дълго стаявана жажда за кока-кола. Тя влиза в България още в края на ’60 години заедно с опита за социалистически капитализъм на “Тексим” (б. р. - тогавашно външнотърговско предприятие). Не са и плод на огромното желание на населението за рязко и поголовно обедняване.

Повече съм склонен да ги разглеждам като геополитически процес с локално изражение. Започнал още в средата на осемдесетте и провеждан с неумолима вътрешна логика. Тя се свързва с опитите за „модернизация” на Живковия режим под натиска на Горбачовщините и Перестройката.

Тя се отразява и с опита за създаване на „социалистически мениджър” в люпилнята за дръзновение – АОНСУ, където някой очевидно е бил изкушен от П. Дракър* и новите технологии. Най-видима е в невидимата апатия на ръководния ешелон да защитава „светлите идеали”. Всички от определен етаж нагоре са били на ясно, че корабът потъва. Основното им занимание стават схемите за оцеляване и натрупване на средства.

Тези схеми, погледнати отвън изглеждат донякъде хаотични. Някакви хора получавали някакви куфарчета. Други хора директно получавали номера на сметки. Най-голямата част пък получила „най-големия демократичен митинг в новата ни история” и т.н. и т.н. В крайна сметка всички стигнали до дълго жадуваната „свобода” – да оцеляват както намерят за добре. Тези с митинга организираха преселение, засенчващо дори „Великото преселение на народите” . За двадесетина години около 1.5 милиона. Две трети избраха по-добър живот, една трета „по-добър свят”.

Останалите започнаха да оцеляват. След „Първоначалното натрупване” нещата постепенно започват да придобиват форма. Започна да изкристализира морфологията на новите български капиталистически структури. И тук става интересно. Дори непредубеден изследовател, заровен в публичните регистри и източници на информация, може да проследи схемите на новото българско стопанство. Оказва се че те не са много нови. Дори напротив – направо са стари, а вероятно и неефективни.

Да се върнем за секунда до АОНСУ. Дали там, дали в далечна Япония, към която българската икономика от късния Соц питаеше топли чувства**, някой прокарва идеята, че най-подходяща за трансформиране на икономическия модел у нас е структурата „Кейретсу”. Ще попитате, какво е това. Това е японски модел на социално икономическа организация, приложен и в съседни страни като Южна Корея. Основната му отличителна черта е групиране около финансов център и създаване на хоризонтална и/или ...

Свързани новини: