Каква левица?

Едно въведение на тема „дясното“ и „лявото“ е необходимо в днешна България. Първо, ляво и дясно не са категории, отнасящи се до постоянни, иманентни и непроменливи във времето и пространството качества на едно или друго в политиката. Казано накратко, лявото и дясното преди 100, 50 или 5 години не са едно и също нещо, както не са едно и също в България, Бразилия или САЩ.

Така че, ако в България останат само Сидеров и Костов, със сигурност Костов ще е левицата (веднага си представям хорът от протести на онези, които продължават да водят борба за „автентичното дясно“), както и, ако останат само Борисов и Кунева, Кунева ще е лявото (пак си представям протестите на участниците в днешния „реформаторски десен блок“).

Иначе казано, дадена левица винаги е такава по отношение на дадена десница, зависи от основните линии на противопоставяне и дебати в обществото. Ще завърша това въведение с добавката, че от поне 150 години, преобладаващата в света левица е най-често социалистическа (в най-широкия смисъл на тази дума, често с марксистки произход). Това е резултат на бурната история на ХIХ и ХХ век.

Два въпроса днес напират едни след друг:

Какво представлява левицата в България?
Нужна ли е нова левица?

Протестите и от февруари, и от юни, но и много преди това имат несъмнено нещо общо и то е най-важното – те искат справедливост (на цените, на заплатите, на пенсиите, на правосъдието, на достъпа до общественото благо, на достъпа до чиста природа, на достъпа до интернет).

Справедливост във всичко! Това често остава някак си настрана от публичния им образ, поради което са и възможни манипулациите с противопоставянето на „тези“ и „онези“ протести. От такова противопоставяне имат интерес тъкмо онези, срещу които са самите протести – наричат ги  олигархия, мафия или с други цветисти имена.

Именно защото това многогласно и гръмогласно искане е за справедливост (каква друга, ако не социална), е учудващо, че от това не произтича една логична нова динамика на левицата в България. Причината е в състоянието на организираната политическа левица в България. Да погледнем само партиите, участвали на последните избори (май 2013 г.).

От общо 45 партии, ако приемем за меродавни етикетите, от тях заявяващи се като леви са БСП (в “Коалиция за България“ заедно с Български социалдемократи,  Движение за социален хуманизъм, „Европейска сигурност и интеграция“, Комунистическа партия на България, ЗНС „Александър Стамболийски“, „Нова Зора“ и „Евророма“), Социалдемократическа Партия, Българската Левица, Съюз на Комунистите в България.

Дали сред другите етикети на изборите има и леви партии, засега не ми е възможно да кажа. Както няма да споря и дали „Атака“ е крайно-лява – нейните представители в ЕП отидоха при френските депутати на Льо Пен и бях припознати като крайно-дясна партия от подобните партии в ЕС. Нека уважим самоидентификацията на „Атака“.

Със сигурност, обаче, има леви организации извън онези, които са се регистрирали за изборите. Така че, казвайки левица в днешна България, трябва да имаме предвид едно гигантско многообразие на организации, проекти, инициативи, граждани. Ще се опитам да направя обща типология на това множество, като си давам сметка, че тя, като всички типологии, със сигурност ще опрости нещата. Но нищо друго не мога направя в един кратък текст.

Комунистическата левица

В постинг от ноември 2012 г. Vanex (Иван Кърчев) изброява шест комунистически партии: 1) Българска комунистическа партия (председател Зонка Спасова); 2) Комунистическа партия на България (председател Александър Паунов), която е в Коалиция за България с БСП; 3) Съюз на комунистите в България (председател Костадин Чакъров); 4) Партия на българските комунисти (председател Васил Коларов); 5) Българска работническа-селска партия (председател Найден Найденов); 6) Българска работническа партия (комунисти) (председател Иван Воденичарски).

В това множество от ...

Свързани новини: