За отговора на въпроса как

Публикуваме анализ по актуалните събития на нашия читател Николай Ангелов.

Някога баща ми казваше: сине, държава, в която не се поощрява частната инициатива, е обречена. Тогава аз се опитвах да го разбера, но смятах, че той – бившият и преуспял предприемач от онова отминало време около последната световна война, в което България е вървяла по пътя на успешните европейски икономики, е твърде различно от другото, в което аз имах „щастието“ да живея след това няколко десетилетия, когато властимащите от онова време ни налагаха силово своите разбирания за т.нар. от тях общонародна собственост и колективна инициатива, от чиито резултати държавата в края на 80-те стигна до дъното с огромен дълг.

След 1990 г. настъпи един, макар и кратък, период на опиянение за една милионна маса българи, които заживяхме с надеждата, че нещата ще тръгнат по нормалния път. Разбра се, че сме се заблуждавали, защото бившите управници се преименуваха набързо и част от тях много чевръсто станаха първи капиталисти в условията на един дирижиран от тях пещерен капитализъм, доминиран от техни мутанти – ченгета, гавази и мутри. В момента уж сме икономически свободни, икономиката ни е частна, но държавата ни тепка вече 20 години на дъното на класацията в ЕС и закономерно се налага въпросът: защо?

Формално погледнато, защото малко четем книги и сайтове. А в тях могат да се прочетат много полезни неща. Например за това как една тотално съсипана от руините на войната, поставена на колене и ограбена Германия, във времето, когато едно скъпо кожено палто се е разменяло там за един хляб, пред очите ни се превърна в четвърта световна икономика, първа в Европейския съюз и отделяща от своя бюджет големият дял от парите, които ние можем да ползваме в рамките на еврофондовете.

В книгите пише и за това, че е възможно да се постигне едно относително благоденствие за всички в условията на една социално-пазарна икономика, в която частната собственост е доминираща; в която водеща е добросъвестната и свободната конкуренция, основаваща се на производствените резултати и на икономическата ефективност; в която планирането на икономиката е на заден план, а основен управляващ икономически фактор е пазарът на стоки с техните конкурентни цени; в която валутата се управлява на принципа – харчи се като се заделя за инвестиции, образование, здравеопазване, полиция, армия, за разумно поддържана и ефективна администрация, както и за целево подпомагане на социално слабите слоеве; в която монополните структури в държавата са задължително и сумарно по-слаби от самата държава; в която медиите са безусловно свободни; в която гражданите са поощрявани да развиват своята частна производствена дейност на избрано от тях място, като се сдружават по интереси и браншове и, в крайна сметка, се чувстват щастливи без да са еднакво богати, но сигурни за своето бъдеще и това на децата си.

Формално погледнато всичко това, за което стана дума по-горе, уж го правим, но резултатите показват точно обратното, защото монополите в нашата държава са по-силни от нея и успешно й извиват ръцете; защото се опитваме по социалистически да поощряваме слабите социални слоеве; защото медиите ни са зависими; защото отлагаме решението на проблемите на малцинствата; защото съдебната, законодателната и охранителната ни власт са неефективни; защото използваме твърде малка част от средствата, които нашите европейски партньори отделят за нас. В крайна сметка, продължаваме да стоим на дъното на ЕС с жалките 6000 € на калпак годишно като част от нашия Брутен вътрешен продукт (БВП). За сравнение съседна Гърция, която в момента се намира в много тежка икономическа криза, е с 19 000 €/жител от своя БВП, Турция с 10 500 и с невероятния растеж от 7% на своята икономика, Румъния с 6700, Сърбия с 4800, Македония с 3800. Разбира се, че не можем да се успокояваме с това, че нашите съседки Сърбия и Македония са зад нас, защото, при правилно водено управление, те могат много бързо да ни достигнат и надминат, въпреки че по други причини ще почакат за членството си в ЕС. Или да се чувстваме спокойни, видите ли, защото моментната годишна промяна на БВП на Гърция е отрицателна (-5%), а нашата е по-висока от тяхната, но, забележете – нулева от години и под здравословните 2-3%, характерни за всички развити страни по света. И, като следствие от това, демографската картина у нас е стряскаща.

Въпросът се свежда до това – как ние да се измъкнем от блатото, в което ни натикаха някои наши водачи, които очевидно искат да си стоим там, защото по-лесно се управлява нация от икономически слаби хора, отколкото една силна нация, в която трудно виреят бивши и настоящи ченгета, мутри, пишман-социалисти, псевдонационалисти и прочие разбойници.

Въпросът „как“ има един-единствен отговор: като се поощрява целенасочено частната инициатива на хората, които проектират и произвеждат у нас наши, български пазарни продукти с добавена стойност. Иначе казано, това означава да се развива иновативната активност на непрекъснато поощрявания към разширяване наш, български, производствен сектор. Точно сега са ни изключително необходими хора като Асен Йорданов, Джон Атанасов, Иван Ночев, Илия Вълков, Петър Петров, Димитър Чернев, Румен Антонов и мнозина други като тях, които да не бъдат гонени от България, а да им бъде осигурена необходимата среда, в която да създават нови технологии и пазарни продукти, от които съвсем естествено да се получава необходимост от нови работни места. По такъв начин икономиката ни от импортна, каквато е в момента, може да се превърне в експортна. На практика за нашата икономика са нужни много по-малко знанията на икономистите, юристите, социолозите, политолозите и повече, и най-вече, тези на техниците и инженерите, които със своята частна инициатива и иновативност знаят как да създават продукти с добавена стойност, защото само те могат това.

Впрочем, ако погледнем съставите на правителствата от последните 20 години и списъка на премиерите, ще забележим, че сред тях инженерите се броят на пръсти. Дори в настоящото правителство Министерството на икономиката, което трябва да се нарича „ … на индустрията“, защото индустрията е моторът на една икономика, се оглавява от икономист, а не от инженер. Премиерът и вицепремиерът са също икономисти, които на теория знаят, че с добавената стойност на пазарните продукти се създава просперитет за нацията, но те никога не биха били в състояние да сторят това на практика. Освен това, мнозина наши премиери смятат, че като поканят някой нашенец, пак икономист, работил в някоя чужда банка, без опит и стаж в България, идвайки у нас, той ще сътвори чудеса. Видя се нееднократно, че този подход в голямата част от случаите не работи.

Въпросът „как“ има и по-детайлни отговори. Например, известно е, че иноваторите не падат от небето, като крушите от дървото. Това са хора, които още от детска възраст трябва да бъдат възпитавани с опита и знанията на дядото, отнесени към сина, към внука и т.н. Дядовата работилница трябва да се пази, разширява и модернизира от следващите поколения, като всички във фамилията се чувстват горди със своя занаят, компетентност и знания. Това също така означава, че училището трябва преди всичко да разработи и прилага учебни програми с преобладаващи практически знания, умения и, най-важното – подход на мислене, насочен към иновиране. Крайно необходимо е да се обединят висшите технически училища в един държавен технологически университет с общи органи на управление, с обща рамкова учебна програма, съобразена с приоритетни за държавата технологични направления, с детайлно разработени учебни планове в същите тези направления, включително и с прякото участие на онова, което все още е останало витално от научните институции. Не знам за кой път ще кажа, че на малка и бедна България са необходими не повече от 8, но истински университета, а не 50 плюс още толкова филиали, колежи, департаменти и прочие менти, които без никакво основание се наричат университети.

Вторият детайлен отговор на въпроса „как“ се отнася до проблемите на нашите малцинства. Например турското население у нас се „управлява“ от малка група образовани, зависими от бившата ДС и наместили се успешно във властта лидери, които демонстрират на практика един олигархичен модел в рамките на държавата. Получилото се решение за турския етнос у нас се явява един вид много силен монопол, който не се вписва в общия интерес на нацията, защото шепата турски лидери управляват, а неукото и бедно турско население, което дори трудно говори езика на нацията, продължава да превива врат.

Още по-нелицеприятна е картината с нашите цигани. Голямата част от тях са хора, които демонстрират нежелание, а очевидно не са и в състояние, да се впишат в тенденциите на развитието на нацията в рамките на новите европейски правила. Тези хора създават сериозни проблеми в цяла Европа и ни срамят пред нашите европейски партньори. Циганите у нас, за разлика от турците, нямат свои изявени водачи, защото никой не иска, а, може би, не е и в състояние, да управлява подобна категория хора. На практика българските цигани са оставени в състояние на свободно падане. Единици са тези, които могат да се похвалят с постигнатото собствено интелектуално равнище в нашето съвременно общество. Решението на проблемите на циганите изисква много дълъг разговор и сериозни радикални решения, изчистени от какъвто и да било национализъм и протекционизъм.

Третият детайлен отговор на въпроса „как“ е свързан с управлението на единствено свежите за момента финансови потоци от Европа, насочени към нас за постигането на кохезия с останалите европейски нации. Срамота е да ни сочат с пръст с нашите 30% усвоени средства от еврофондовете, а една Полша, например, да усвоява 90%. За 20 години построихме един мост над Дунава с пари от програмата ИСПА, не можахме да завършим магистралата „Тракия“, а с неусвоените пари от оперативните програми можеше да направим много повече. По „транспортната“ програма трябваше да ускорим скоростта на състава по железния ни път, да завършим голямата част от автомагистралите, а защо не да започнем и тунелите по коридорите №№ 4 и 9. С усвоените едва 40% по програмата за насърчаване на конкурентоспособността на българската индустрия сякаш демонстрираме своята безпомощност и нежелание да вървим по пътя на успешните нации. По „регионалната“ програма и по „човешките ресурси“ трябваше да съживим нашия, и, за съжаление, най-бедния в Европа, северозападен регион, а не да наливаме пари предимно в югозападния район, този на столицата. По програмата за „околната среда“ можеше да направим канализацията на редица наши населени места и да увеличим трикратно площта на защитените ни територии. „Административната“, подобно на „рибарската“ програма, се провали, още повече че неефективно работещата администрация се явява главният виновник за неусвояването на средствата по европрограмите. Крайно време беше при тези климатични дадености, които имаме, с програмата за развитие на селските райони да бъде спряно обезлюдяването на цели райони, да спре картелизираното производство на малък брой силно ефективни земеделски продукти, да се поощри като цяло земеделието и животновъдството, и да се спре с изсичането на горите.

Радвам се за това, че днешните млади и интелигентни хора в България вече започват да разбират, че с фискални, адвокатски, ченгеджийски и откровено мутренски номера нашата държава повече не може да продължава да се управлява. Затова днес те са на улицата, макар че до голяма степен не са в състояние да формулират ясно своите искания.Бих казал – жалко за надеждите на милиони българи от преди 20 години, защото от тези надежди почти нищо не остана.

Вярвам в младото поколение българи, защото това са хората с новото мислене, които искат да останат със своите деца в една нова и вече европейска България.

Бъдете благословени, млади българи!

30.06.2013

Искрено Ваш: Ники Ангелов,

когото някои познават като

проф. д.т.н., д-р инж. Николай Ангелов

от Техническия университет – София

Статията "За отговора на въпроса как" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: