Мостове

„Бял автобус ме преследва в живота и неизменно след мене върви". А едно време беше друго - не беше някакъв раздрънкан бял автобус, а мерцедес! Да, златните 90-те! Няма да се върнат. Никога. Какво време само беше. Човек можеше да си мутрее необезпокояван. Можеше да си кара мерцедеса по жълтите павета с лакът през прозореца. От ЦУМ до Орлов мост и само обръщаш. Можеше да си бройкаш мацките. А и мацките бяха по-лесни тогава. Сега, разбираш ли, вземат европейски заплати и нещо почнаха да се големеят. Нещо почнаха да се интересуват от обиталищата на птиците, от дюните, от лилиите, от неква натура... Нещо са позеленели, като ги гледам. Начи, аз немам нищо против по принцип. Обаче гледай, бате, не може да се разхождаш по жълтите павета с деца и с кучета. Глей са, просто си стой там при лилиите, на дюните ли са там, мюните ли са, и не се бъркай в политиката. А бе, като не ги разбираш тия работи, не се меси. Остави хората да си гледат работата, остави експертите да работят." Това ми написа един приятел, който сега работи като експерт - разносвач на пици в Неапол. А едно време в България караше... Не, не беше мерцедес, а пасат, но така си му и остана мечтата на човека. Пиша това, защото през последните дни се засилиха осезаемо гласовете, според които всекидневният протест в София и в някои други големи градове е някакво изолирано явление, някаква прекалено частна инициатива

Прочети цялата новина

Свързани новини: