Доживяхме 2013. Или за парадоксите на протестите

Доживяхме юни 2013.
Не ми хрумва нищо по-добро, с което да сравня усещанията си преди и по време на протестите, отколкото с думи на Вацлав Хавел.
В едно от прословутите си отворени писма през 70-те години на миналия век до комунистическия чехословашки президент Густав Хусак дисидентът Вацлав Хавел пише: Малко по малко загубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое кога се е случило, кое е било преди, кое - по-късно и чувството, че всъщност е все тая, ни задушава. През 1989 г., вече по-оптимистично, Хавел казва: Времето отново става видимо, сякаш отново се включваме в историята.
Не можех да участвам в протестите толкова, колкото ми се искаше, и в момента отново ги следя от чужбина, но докато бях в България, се опитвах да разбера хилядите чувства, които се бореха в мен. Така се случи, че протестите съвпаднаха с работата ми по документален филм и гледането на десетки архиви, включително от протестите през 1989, 1990, 1997… През деня гледах и слушах скандиранията “оставка” и “мафия”, вечер се присъединявах към множеството, щастливо искащо “оставка” и скандиращо “мафия”…

На протестите срещах приятели, които отдавна не бях виждала, запознавах се с нови хора – по-млади, по-възрастни… Една част от мен беше щастлива, друга стоеше странно безразлична и малко тъжна… Опитвах се да разбера тази, която се противеше на колективното щастие. Дали и в мен не беше започнал да говори цинизмът от толкова неслучили се протести (все пак вече съм на 45 и те стигат, както се пееше в една песен…). Дали защото съм с единия крак в България, с другия – навън.

После се наложи да обяснявам протестите и това, което става у нас, на множество приятели – германци, англичани, руснаци, турци, гърци… Виждах едно – че за мен най-важното си остава това потапяне в колективното щастие на протеста вечер, това плуване в емоции, които не предполагах, че вече ще ми се случат, и как плахо, но мощно тези емоции вече не искаха да ме оставят на мира. Нещо подобно на начина, по който идва любовта – нежно, но мощно…

Познавам тези чувства и познавам тази колективна енергия на споделеност от друго място – от фестивала на спомените в Бела Речка, който съорганизирам вече 10 години. Знам, че една от причините да правим този фестивал беше именно преживяването на чувството за заедност – с непознати хора, което изгубихме като нация през 90-те. Всъщност – за да съм по-точна – мисля, че за кратко преживяхме това чувство през 90-те, но никога, никога хора от моето поколение не са познавали това чувство истински. Заедността, с която израснахме в късния социализъм, беше на “задължителната доброволност”. Свободата да правиш доброволно нещата, които искаш, да участваш заедно с други в създаването и отглеждането на нещо свое и да го отстояваш – това чувство започнах да преживявам едва в Бела Речка. Това преживяване е още по-силно, когато се случва в една малка, почти маргинализирана и отхвърлена част от България, изоставена и тъжновата. Но без такова чувство не си струват усилията да разбираш историята и травмите й. Като с любовта – тя те тласка да разбереш, да споделиш, да приемеш, да потънеш дори в историята на другия.

Ще разкажа една случка от този фестивал, защото за мен тя е свързана със ситуацията в момента. През 2009-а година Евгений Михайлов прожектира кадри от 1989-а година, прословутите реплики с “най-добре е танковете да дойдат” на Петър Младенов, произнесени на 14 декември 1989 година ...

Свързани новини: