Европа трябва да остави безнадеждните си каузи да банкрутират

Банкрутът на великия някога град Детройт дойде буквално някого години след обявяването в несъстоятелност на легендарния автопроизводител "Дженерал мотърс". И в двата случая до крах се стигна в резултат на поредица от неуспехи и провали, натрупали се в продължение на много десетилетия, в това число, в резултат на неспособност и нежелание да се погледне истината в очите. Те показаха и същественото преимущество на Съединените щати пред Европа: по-голямата й готовност за отказ от безнадеждни предприятия в полза на действия, които дават най-големи резултати. Способността да се откажеш от обречени начинания е показател за сила, а не за слабост. Ако Европа, и особено Еврозоната, иска да излезе от кризата, трябва да прибегне до жестокост от милосърдие в американски стил. Напълно естествено е, когато гигантите започват да се рушат, у мнозина да възникнат вълнение и тревога. Сумата на преструктурираните дългови задъжения на "Дженерал мотърс" достигна 172 милиарда долара. Гръдет, където е седалището на компанията, е натрупал дългове за около 20 милиарда долара, за което говори кризисният управител на Детройт Кевин Ор. Значителна част от тази сума представлява загуба за онези хора, които бяха уверени, че техните искания да си получат парите обратно ще бъдат удовлетворени. Разбира се, тези хора са прави и по отношение на тях е извършена несправедливост. Не бива да се винят "изгорялите" кредитори за опитите им да получат от другите онова, което им принадлежи. Именно това искат днес от федералното правителство детройтските профсъюзи. Като цяло обаче САЩ се готови да оставят цялата работа на самотек, пък каквото ще да става. При всички случаи те са готови за този вариант в по-голяма степен, отколкото Европа. Не винаги е било така. Печално известната фраза на Джералд Форд по адрес на Ню Йорк "Разкарай се!" (думи, които в действителност той не е произнасял) все пак през 1975 година бе последвана от даване на кредити за спасяване. Но през последните няколко години САЩ неизменно посочват най-близкия съд по дела за банкрут на всяка банка ("Лемън брадърс" и други по-малки банки), на всяка корпорация и отрасъл (автомобилната промишленост, например) и на всяко местно управление. Тази жестокост е съпътствана от равен дял милосърдие. В САЩ да поемеш риск и да претърпиш неуспех все още не означава край: за да запазиш репутацията и доброто си име, можеш да се обърнеш за помощ и в това няма нищо лошо. Баркрутът дава нов шанс. На банкрута е за предполитане да отговориш, като продължиш да се бориш. Американският икономически динамизъм е много задължен на това великодушно отношение към готовност за поемане на риск. За европейците несъстоятелността е оцветена в доста по-мрачни краски. Според старата европейска традиция да банкрутираш означава да получиш етикет за неблагонадеждност. Това е огромен позор, който трябва да се крие, заради който се налага завинаги да напуснеш бизнеса или дори – живота (по-точно – налагаше се някога). Това се проявява в архаични правила – такива като 12-годишния период на банкрутиране в Ирландия (тези правила най-после започнаха да се променят). Колкото и да е парадоксално, но такава културна алергия към провала води не просто до отказ от риск, но и към действия, в резултат на които поелият голям риск и загубил получава помощ и спасение. За Европа идеята за фалит е толкова непоносима, че в условията на днешната криза тя предпочита сама да плаща дълговете на банкрутиралите. Като резултат страда самата тя. Това бе нагледно демонстрирано от случая с Гърция. Страните-кредиторки заявиха, че спешната помощ с цел спасяване на тази страна е неприемлива. Обаче мисълта, че суверенна европейска държава може да не изплати дълговете си, се оказа още по-неприемлива. Затова кредитите от Еврозоната, както и от Международния валутен фонд, който бе заставен да помага, бяха похарчени, за да се отсрочи часът на разплатата. Същото стана и с банките. През 2010 година правителството на Ирландия направи всичко възможно, за да закърпи дупките банковите балансови ведомости, правейки го за сметка на данъкоплатците, вместо да обяви техния банкрут, да защити индивидуалните вложители и да остави кредиторите да събират остатъците. Когато Дъблин разбра, че парите на данъкоплатците не са достатъчни, партньорите от Еврозоната го заставиха да вземе от тях пари на кредит, за да продължи да спасява банките. Неприязънта към банкрута изроди политиката по отношение на банките и в други страни, като например в Испания. Действителността принуди европейците да размислят, както и става обикновено в крайна сметка. Суверенният дълг на Гърция с времето бе реструктуриран -  но едва чак след като го-голямата част от изгодите на реструктурирането вече бе изгубена. При това всички се правеха, че държателите на облигации правят това доброволно. Въпреки че в Кипър сумите не бяха голями, мисълта че ще трябва да се спасяват руските вложители, се оказа прекалено неприятна и несмилаема за северните европейци. До дори и за усвояването на тези уроци е необходимо време. САЩ през 2010 година си предоставиха правомощията да прекратяват дейността на големи банки, а загубите да стоварват върху техните кредитори. Мнозинството от страните в ЕС така и не успя засега да приеме такива закони въпреки изключителната им важност. Ще минат години преди Брюксел да ги застави да направят това, въпреки че по принцип мнозина са съгласни, че е необходимо в процеса на оказване на спешна финансова помощ да бъдат въвлечени притежателите на акции. Не е ясно колко по-успешни биха били действията на Еврозоната по собственото й спасяване, ако тя от самото начало на кризата прагматично бе провела реструктуриране на дълга. Но годините на пропуснати възможности за развитие (в сравнение със скромния, но достатъчно успешен изход на САЩ от кризата) само отчасти се обясняват с останалото в Европа дългово бреме. Дълговият баланс в американската икономика рязко се понижи и хората започнаха отново да харчат. А Европа я задържат банките, които се намират неустойчиво положение, седейки върху прекалено тънките възглавници на паричната безопасност. Това е резултат от отказа да се продава собственост, когато другите източници на капитал пресъхнаха. В отговор Европа може да заяви, че банкрутът на "Лемън брадърс" показва щетите, които нанася американската готовност да пуска този процес на самотек. Доста справедлива забележка. Но американците и европейците и в този случай извлекоха различни изводи. САЩ работят, за да сложат край на принципа "прекалено голям, за да банкрутира" (въпреки че им предстои да направят още много). Преди Кипър Европа правеше всичко тъкмо наобратно, държейки се дори и с най-малките банки така, сякаш и техният банкрут би бил не по-малка катастрофа от краха на "Лемън". Френсис Скот Фитцджералд пише: "По-рано мислех, че в американския живот не съществува второ действие, но в дните на нюйоркския бум определено имаше второ действие". Фитцджералд има предвид краха от 1929 г.. Европа трябва да усвои този урок, демонстриран нееднократно от Америка: нека има второ действие, а след него може да последва трети, както беше с "Дженерал мотърс", и както навярно ще стане с Детройт.

Прочети цялата новина

Свързани новини: