Краят на войната (разказ на Деян Енев)

– Твой ред е – каза Буба на Мими, като посочи към мъжа с маскировъчните дрехи, седнал на масата в най-далечния ъгъл. Остриганата й почти до кожа руса коса беше прорязана от лъскав белег, който проблес¬на сега на електрическата светлина.

– Честно да ти кажа, писна ми от откачалки – каза Мими, снишавайки глас. – Виж му само погледа на тоя. Гледа тъй, сякаш цял следобед е варил в тенджера ушите на брат си. Не обичам хора, които се наливат и не ги хваща. Страх ме е от тях. Ако на теб не ти пука, давай.

– Нали си плащат, какво толкова – каза Буба. Денонощното заведение носеше името “Лас Вегас”, но си беше една обикновена тенекиена барака край магистралата. Вътре имаше всичко на всичко пет маси и менюто включваше единствено скара и алкохол. Двете момичета работеха като сервитьорки, но редов-но си докарваха отгоре, като преспиваха с посетителите. В полето зад “Лас Вегас” стърчаха три бунгала, които без нежните им грижи съвсем щяха да буренясат.

Буба взе чист пепелник и бавно тръгна към масата на мъжа. Тя знаеше, че мъжете след определен брой чаши не гледат жената в лицето, а в задника. А нейният задник беше хубав, всички го казваха. Тоя на масата също вдигна очи.

– Господинът иска ли нещо? – попита тя.

Мъжът отвори уста да отговори, но после се отказа и само кимна отсечено с глава към чашата си. Буба изведнъж проумя, че откакто седеше тук, този човек не беше обелил и една дума.

– Искате ли да ви правя компания? – попита тя, след като се върна с новата чаша уиски.

Мъжът кимна. Буба победоносно смигна на Мими, която напрегнато ги следеше иззад бара и се отпусна на другия стол.

Наближаваше полунощ. Един почернял от умора шофьор току-що беше изгълтал конска доза кафе и след като плати, си тръгна. Сега единственият клиент беше мъжът с маскировъчните дрехи. Той гледаше в чашата си и през равни интервали от време я вдигаше и отпиваше като робот. На няколко пъти погледът му се плъзна по гърдите на Буба.

Вратата изскърца и през пролуката се провря кученцето Кимбо. Кимбо беше премазван от кола и задните му крака приличаха на съчки. Той обичаше да се мотае между масите и да се отърква в краката на посетителите. Буба и Мими искрено вярваха, че безсмъртният Кимбо е талисманът на заведението.

Внезапно мъжът се сгърчи като ударен от ток и докато Буба разбере какво става, Кимбо пронизително изквича. Едва сега тя чу гърмежа и видя, че мъжът държи в ръката си пистолет и целият трепери, а Кимбо лежи на пода, подритва с крака и на цимента под главата му расте локвичка кръв.

Мъжът се отпусна назад, остави пистолета на масата и изля цялото уиски от чашата в устата си. Мими се хвърли към кучето. С черните си, навити на спирала къдри и с напудреното си лице тя сякаш играеше роля на оплаквачка в епизод от някой тъп сериал.

Мъжът извади от предния десен джоб на маскировъчното си яке дебела пачка германски марки, стегнати с ластик, отброи няколко банкноти за пиенето, а още няколко остави на масата, затисна ги с ръка и погледна Буба право в очите.

– Не – прошепна Буба. – Не.

Тя гледаше тежката му ръка с изпочупени нокти, а после пак се извърна към издъхващия Кимбо. Мъжът отвори уста да каже нещо, но се отказа. Той взе пистолета, надигна се и дръпна Буба за лакътя със свободната си ръка. Тя сграбчи ръба на масата. Мими притихна на пода.

Отекнаха още два изстрела. Къдриците на Мими обгърнаха Кимбо, а Буба захлупи русата си глава на масата.

Мъжът отиде зад бара, сам си наля пълна чаша и после с тежки крачки се върна и седна на старото си място. Чашата му се намираше на педя от потрепващи¬те устни на Буба.

– Ида, мамичко – проговори мъжът и дрезгавият му глас се вряза в грохота на профучаващите по магистралата камиони, изпълващ тенекиения хамбар. – А даже и подарък не ти нося. Можех да взема някоя гилза за саксия. Ха-ха-ха. Сто гилзи за саксии. Да си имаш цяла градина цветя, засадени в гилзи.

Неусетно захладня. Движението по магистралата май беше намаляло. Мъжът погали Буба по изстиващата таралежова глава, надигна се, отиде до Мими, коле-ничи и погали и нея по слепените от кръвта черни къдри, после дръпна за сбогом ухото на кучето, стегна си връзките на високите тежки обуща, както беше коленичил, изправи се, разроши с две ръце косата си и без да се обръща, излезе от “Лас Вегас”.

 

Статията "Краят на войната (разказ на Деян Енев)" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: