Стар съм вече за тия работи – мърмореше Кърнден Гушата, стиснал очи от болката в съсипаното си коляно. С всяка следваща крачка болеше повече. Крайно време бе да се оттегли. Повече от крайно време. На тия години трябваше отдавна да е седнал на верандата зад къщата, да гледа усмихнат залеза над водата и да отмаря след дълъг ден, прекаран в честен труд. Не че за момента имаше къща, но един ден като се сдобиеше с такава, щеше да си я бива. Когато намери пролуката в порутената стена, сърцето му заблъска в гърдите като ковашки чук. От дългото изкачване по стръмния склон, от високата трева, която се оплиташе в ботушите му, от проклетия вятър, който едва не го събори на земята. Но най-вече, ако трябваше да си признае, от страх, че ще умре на върха на проклетия хълм. Никога не беше се имал з...