Здравка Евтимова: До небето

- Защото ние сме приятели, още по-големи от най- големите приятели – каза момичето сериозно.

То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. Хлапето донасяше вода на леля Крумана и жената му даваше круша, и то не гнила, а круша по-светла от оранжевия й павилион за плодове и зеленчуци, където работеше.

Човекът, който продаваше отрови за мишки и плъхове сутрин и вечер, а през останалото време: – Цигари, цигари, евтини цигари за вас! – беше бащата на момичето. Когато имаше време, той питаше: – Янице, гладни ли сте с Марко?

- Ами да – отвръщаше Яница, макар и да не беше гладна, защото Марко, нейният най-добър приятел, нямаше баща на женския пазар, а някъде в Мадрид. – Тате, гладни сме за сладолед – подхвърляше хитро момичето. 

- Няма сладолед, ето ви хляб и сирене.

Хлапетата не казваха – „Не искаме,” а взимаха хляба и после клякаха до чешмичката, където се въртеше Шаранко – това беше страхотно куче, от което клиентите на Женския пазар губеха ума и дума, но Шаранко беше кротък като шараните в магазина за жива риба.

- Яж хляб – съветваше го Яница. – Иначе ще си останеш малко пале и ще те гръмнат както гръмнаха брат ти.

- Яж – подканяше го Марко и даваше на кучето по братски половината си филия.

- Ти си ми най-добрият приятел – казваше Яница на Марко. – Приятел от небето до земята, по-голям от оня голям шоколад, който изядохме на Коледа.

-Ти си ми най-големия приятел, Янице – отвръщаше сериозно Марко. – По-голям от Мадрид дето ходих при татко.

Яница знае – само си мисли, че е ходил в Мадрид. Само се успокоява, че баща му им праща двеста хиляди лева на месец, защото баща му – така й каза леля Рени, майката на Марко – вече ги бил забравил и си имал друга леличика, някаква испанка. Но нищо.             

- Знаеш ли какво ще направим сега, Марко? Събуй си едната чехла.

- Защо? – попита момчето.

- Ще видиш – прошепна Яница, а стафидите в очите й така светят, като че са пълни с бенгалски огън, какъвто палиха на Женския пазар точно преди Коледа. Дори на Коледа бащата на Марко не си дойде от Мадрид, но това е в друга кучешка колиба, както би рекъл Шаранко, ако можеше да говори. Той можеше, естествено, но на кучешки.

Марко имаше сини чехли, стари като онази неделя, когато баща му замина за Мадрид. Яница имаше червени чехли, скъпи от земята до небето. Яница събу едната си чехличка.

- На ти моята червена чехличка, обуй я, а ти ми дай твоята.

И ето – по тротоара, край щайгите, до магазинчето, където продаваха риба, после край витрината на „Сортови семена” тръгнаха две хлапета, прегърнати през рамо: и двете обути с една червена чехла, и една синя. „Защото сме най-големите приятели и всичко ще победим“.

- Какви са тия глупости? – попита бащата на Яница, който тоя ден съвсем не беше продал никаква отрова за мишки и плъхове, нито „Цигари, цигари за вас!”  - Как може да ходите с една червена и една синя чехла? Ще ви вземат за ненормални.

- Защото сме приятели, по-големи от тебе и от отровата за мишки и плъхове – обясни му Марко.

- Събувайте се веднага – заповяда мъжът. – Ако те види майка ти, момиче, ще каже, че не те гледам както трябва. – Изведнъж мъжът се досети: – Гладна ли си, Янице? – Той бръкна в джоба си - стотинките, които събра, не стигаха за цял хляб, но ура! Стигаха за едно кебапче от 60 стотинки при леля Кабиле. Яница, Марко и Шаранко си разделиха кебапчето; хлапетата продължиха да си ходят с една червена чехла, другата синя.

И майката на Марко, леля Рени, която продаваше ядки, се хвана за главата, като ги видя.

- Какви са тия глупости! Какво ще каже Кабиле от месарницата, ами приятелката ми Крумана? Ще кажат, че аз съм луда да ви пускам да се разкарвате така.

- Защото сме приятели, мамо – рече й Марко.

- Приятелите са по-важни от Мадрид – потвърди Яница. – И са по-важни от Асен, твоя шеф.

- Хапнете си, деца – каза майката на Марко и им даде шепа фъстъци, толкова малка шепа, че да не забележи шефът й Асен. Марко ни в клин, ни в ръкав, извика:

– Аз го мразя оня човек, дето убива живата риба. Рибата трябва да е жива и да плува, а не да я трепят с чук.

… Висока жена, слаба, почти прозрачна, стоеше пред открехнатата входна врата. Тя беше красива. Септември светеше хладно в прозорците отсреща, жегите изгоряха някъде. В очите й беше горещо, в очите й юли не си беше отишъл. Тя изглеждаше дребна, болна, в полутъмната площадка на стълбището. 

- Аз не искам да знам за него – измърмори жената. -Той не струва колкото сянката на малкия ти пръст, Марко. Не струва колкото фаса, дето някой е хвърлил на тротоара. Тате умря, Марко. Тате си отиде. Ти си моят най-добър приятел.

От тясното преддверие, по застлания с нов линолеум под, се дотътри куче – с къса козина, мършаво.

- Назад, Шаранко – извика остро мъжът.

- И него си кръстил Шаранко – прошепна жената. – Знаеш ли, гладна съм за сладолед… Ето.

Тя събу обувката си – стара и изтъркана. Мъжът, висок, непохватен, много дълго мълча. Лицето му беше сиво като оная вечер, когато леля Рени, най-добрата продавачка на фъстъци, си замина завинаги от Женския пазар. Мъжът мълча още - дълго и сиво мълча. Изведнъж той събу голямата си обувка, сложи я на земята пред бледата, тънка жена.

- Янице! – каза той. 

 

… – Сега се сърдиш и аз не знам защо – изрича възрастната жена. Тя е слаба и чадърът й е по-тежък от нея. Кожата на ръцете й е сбръчкана, но очите й! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и май. – Ако питаш мене, ти никак не си едно сърдито старче, Марко.

Мъжът до нея е възрастен и  изглежда доста по-състарен от жената. Кожата на неговите ръце също е сбръчкана. Той мълчи и се мръщи.

- Нали синовете честитиха рождения ти ден? – продължава старата. Тя знае, че сърцето го стяга, знае, че краката остро го болят, но мисли, че тези болни крака трябва да видят още много дни път. – Вземи се в ръце, момче – продължава тя.  - Усмихни се.

Но старецът мълчи, обръща се назад, подвиква:

  – Хайде, Шаранко - на едно дребно кутре, съвсем улично и съвсем превъзходно.

- Гладна съм за сладолед – изведнъж измърморва жената. Едва тогава по лицето му, между бръчките и бялата брада, грейва малко слънчево зайче – това е усмивката на възрастния мъж, която той се опитва да потопи сред бръчките, но къде ти!

- Слушай какво – казва жената. – Знаеш ли какво ще направим сега? Събуй си едната обувка.

Онова нахално слънчево зайче не дава мира нито на бръчките, нито на бялата брада.

- Защо, Янице? – пита старецът.

- На ти моята обувка. Малка е, но ти я подпети. Ето ти я. Ако ни видят синовете сега – бъбри Яница, – ще си рекат – „Защо е пуснала тате да се разкарва така!“ 

До магазина за риба бавно минават старец и старица, прегърнати през рамо. И той, и тя носят различни обувки: едната - черна, огромна, другата - кафява, малка. Септември е, май ще завали скоро, но двамата въобще не щат да знаят дали ще вали, или облакът ще се откаже да полее града. Някои хора ги оглеждат, но те хич и нехаят. Слънцето се промъква през редките дъждовни капки и кацва точно на лицата им, буквално потъва в старата бяла брада на мъжа.

- Ти си ми най-големият приятел, Янице – казва изведнъж старият. Август вече си е отишъл, но е топло, а женският пазар е едно кротко и светло място под дъжда. – И аз съм гладен за сладолед – признава накрая той.

След двамата, гордо и царствено, макар че е мокро като кокошка, пристъпва превъзходното улично кутре.

 

В края на август 2013 г. американското издателство “All Things That Matter Press” издаде сборника „Време за косене и други разкази” (Time to Mow and Other Stories) от Здравка Евтимова като аудио-книга.

В сборника са включени 19 разказа, които са прочетени от американската актриса Елизабет Кук. Продължителността на всичките записани разкази е 7 часа и 42 минути.

Допълнителна информация за книгата може да откриете тук.

Статията "Здравка Евтимова: До небето" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: