Писмо от една донякъде успяла жена на 37

Отворено писмо до себе си

автор: Магдалина Генова

Нервната акула

Това лято, започнало истински на 14ти юни, и продължаващо през октомври, а може би и през ноември, декември, през зимата, и през другото лято, и другата зима бях вкарана в различни рамки, парадигми, конструкти и дихотомии. От мнозина бях описана с купища думи и думички, даже такива, за които покойната ми баба би казала, че не подхождат за речника на една дама или един джентълмен. Даже за речника на един другар не биха подхождали, колкото и да е беден той.

Бяхме описвани аз, и моите десетки хиляди съпротестиращи от “Независимост” – площад и състояние на духа, като млади, умни, красиви, лумпени, платени, зависими, соросоиди, голи, рептили, мразещи, дизайнери, креативни, нахални, престъпници, алкохолици, курви, олигарси, необразовани, свръхобразовани, мързеливи, капиталисти, анархисти, антихристи и прочие епитети.

Вчера обаче, за миг всички ние, а и още няколко милиона пребиваващи в тесните рамки на тази държава бяхме наречени не-успели. Не-успели дотолкова, доколкото светът е двуполюсен и в единия край сме ние, а в другия – те. Те, които са тъй успешни, че си имат собствени вестници, телевизии, контра-протестиращи, Народно събрание, правителство, партии, полиция, Конституционен съд, прокурор, съдии, пиари, социолози, певици, авиоотряди, футболни отбори, агитки, пласьори, рапъри, трафиканти на жени, Ванги, генерали, самата Конституция и всичко останало.

Успехът е да имаш държавата. Само че, не както пише в Конституцията, да я имаш заедно с всички останали граждани, а да си я имаш така, само за себе си. Да си я ползваш, да си я продаваш, да си я делиш и парцелираш, да си я посукваш, да си я местиш от една офшорка в друга и от единия крачол – в друг. Пък може и да не е на твоя панталон, нали.

Успехът. Тази дума, която от вчера ме кара да се питам какво съм аз, извън факта, че съм една жена на 37 години и от тях 37 съм прекарала най-вече в тясното пространство, из което маршируваме всяка вечер от сто и кусур дни. Успяла, не-успяла, неуспяла?

И понеже вече освен на красиви и грозни, се делим и на успели и не толкова, т.е. на вас и на някакви лузъри, които, щото са смотаняци, очилари и не-тарикатчета, е трябвало сами да се бъхтят за висшо –ха-ха, сами да правят с ръцете си бизнес, да работят от сутрин и вечер, събота и неделя, да учат още и още, да помагат на родителите си, да гледат деца, да се опитват да живеят нормално и да пътуват по света, който толкова дълго време ни беше отнет и за капак да дават времето си про боно (това означава “за без пари”, да, има и такова нещо) за свои и нечии чужди права, за каузи и проблеми и да, пак да – за да върнат държавността в държавата и държавата на нас, неуспелите, извадих калема и теглих чертата.

Равносметката?

2 свята, единият – излишен, ако мога да перифразирам Смирненски.

24 години, а за някои и доста повече не спираме да се борим за държава, в която демокрацията не е фасадна, пазарът е свободен, словото е свободно, хората не са зависими – нито в селата, нито в малките градове, нито в големите, нито в администрацията, нито в частния бизнес. Държава, в която и бизнесът не е зависим, а монополите не се случват по олигархично-политически път. Държава, която не е зависима от руски самодържци. Държава, чийто военни съюзници не се притесняват да споделят с разузнаването ѝ класифицирана информация. Държава, в която има върховенство на закона, и една-единствена Конституция, не 2 – по една за 2те групи конституционни съдии, а може би и една 3та – на успелия човек. Държава, в която доброто ти име зависи от твоите чест, морал и постъпки, а не от решението на този или онзи собственик на медии и неговите демиурзи. Държава, която не прави хуманитарна криза от няколко хиляди бежанци, докато срастналите се с нея медии всяват страх и омраза. Държава, в която саморазправата не е издигната на пиедестал, стига да си иконописец, а жертвата ти – банкер-наркоман. Държава, в която хората не се лекуват с смс-и и дарения, не живеят в ужас от пенсионирането и не се страхуват от полицията. Държава, свободна от ченегесарско-олигархичния си мазен слой, който не пуска кислорода надолу. Държавата, за която всички ние бленуваме и за която излизаме на площада и в началото на 90те, и 97ма, и 2009та, и 2013та.

Другата държава, вашата, е излишна. Както и разбиранията ви за успех. Защото отвъд успеха, независимо в коя парадигма сте си го позиционирали, има неща като законност, морал, ценности, свобода. Да, свобода. Докато вие живеете увити в кевларени одеала, зад бронирани стъкла и 10 реда мутри, ние дишаме свободата, дори обградени от полицейски кордон.

Да, аз съм един успял човек, на 37. Донякъде, само донякъде, защото има още доста работа за довършване.

Статията "Писмо от една донякъде успяла жена на 37" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: