Оз зз зззиии… Принцът на мрака

In Ozz We Trust - за един концерт в Чикаго…

Нощта се спускаше тихо, но щеше да завърши с гробовен гръм и трясък. Нали знаех какво предстои! От три месеца я чакам тази нощ; майката на всички нощи. Есента вече се обаждаше и прословутият вятър на Чикаго удряше сърдито по прозореца ми. Приятелят ми И. се обади и каза, че взема колата и до половин час е при мен. Имах предостатъчно време. Взех си една зелена кутия с бира от хладилника и я надигнах изтръпнал в очакване. След час и половина щях да бъда на 20 метра от Принца на Мрака. Щях да чуя онзи глас. Усещането започваше да се прокрадва бавно в тялото ми. Пазех се. Все още бе рано. Адреналинът в комбинация с тестостерона, понякога можеше да бъде прекрасен наркотик. Прибрах билета на топло в портфейла. Облякох си любимият идиотски тишърт с щампата, на която Той е облечен във военен камуфлаж, козируващ с онази дяволита усмивка, а за фон му служи американския флаг. Надписа над него беше: “In Ozz We Trust”. Тъкмо довършвах втората холандска бира, когато фаровете на И. проблеснаха през прозореца. Заключих и излязох. Тръшнах се в кожената седалка и потеглихме. Трябваше преди това да се отбием и да вземем Т. и съпругата му Р. Прекрасни хора, а и гранд фенове, също като нас. С И. запалихме по цигара. Включих радиото. Освен мексиканските станции, всички други въртяха музиката на нашият човек. Чикаго тази нощ беше центърът на хард-рок вселената, а Той беше последния проРок. Това беше истината. Заговорихме се с И. на странични теми, някакви нашенски си, емигрантски, само поне малко да усмирим вибриращите ни от вълнение тела. На магистралата беше учудващо спокойно. Тогава И. се обърна към мен и каза:

- Знаеш ли, че ние двамата сме големи щастливци. Огромни при това!

- Защо? - попитах го аз.

- Ами замисли се, каза ми той - от 60-те години досега всеки музикант, който се е превръщал в рок легенда е мъртъв. Хендрикс, Морисън, Ленън, всички. А нашият все още рита като луд, и ние ще го видим тази вечер - завърши той и ръцете му сграбчиха силно волана на шведската машина.

Само кимнах в отговор. Прав беше, естествено. Усилих радиото. Потънахме в металния поток на магистралата. Фаровете на автомобилите се свиваха в една непрекъсната бяла линия, която потъваше в хоризонта. Сякаш всички отиваха там. След половин час паркирахме пред къщата. Т. и Р. вече бяха готови, и двамата облечени в тениски на “Блек Сабат”. Пропуснах да спомена, че Р. беше бременна в петия месец, но не се отказа да дойде с нас. Естествено, ние като джентълмени обещахме да я пазим, тъй като знаехме какви мелета се очакват. Изпихме по една бира и тръгнахме. Зала “Олстейт Арина” е съвсем близо. След петнайсетина минути започнахме да маневрираме между препълнения паркинг. Заваля лек дъжд. И тогава от нищото, срещу нас изскочи едно ченге облечено в електриково-зелена мушама и размахващо червено светеща палка, която разрязваше тъмнината пред лицето му на дебели, червени филии. “Какво ли пък иска този Анакин Скайуокър?”, помислих си. Смъкнах прозореца и полицая ни обясни, че тази част на паркинга е препълнена вече и трябва да паркираме от другата страна. Това означаваше още около 20 минути обикаляне, поради огромните размери на залата и паркинга. Не успяхме да го омилостивим с падащия силно дъжд.
Това ми напомни и една друга история за ченгета.

Имах почивен ден и не исках да вися цял ден пред телевизора или да обикалям баровете в Даунтаун. Отидох до цеха на един приятел, който работеше, ...

Свързани новини: