Близкоизточното махало

Силните мъже в Близкия изток се върнаха. Контрареволюцията е във вихъра си. Ислямисти и светски либерали са вкопчени в битка. Световете на сунитите и шиитите са изправени един срещу друг. Израелско-палестинският мир във варианта две държави изглежда невъзможен. Свободата е равносилна на хаос. За този регион няма бъдеще, а само безконечни повторения на миналото.

Отровени от колониализма, спъвани от битката на исляма с модерното, опиянени от петрола, блокирани от липсата на институции, които могат да посредничат и да се справят с гнева на племена и етноси, държавите в Близкия изток се въртят в кръг. Сега емблема на региона е Сирия, в чийто вакуум процъфтява само насилственият нихилизъм на джихада.

Само две и половина години след Арабската пролет разговорите за бъдещето - каквото и да било бъдеще - изглеждат безсмислени. Държавите изграждат бъдещето си върху основата на неща, които тук не съществуват: консенсус за характера на държавата, върховенство на закона, концепция за гражданско общество, която не е подчинена на сектантска зависимост, както и умение да поставиш благоденствието на бъдните поколения над уреждането на стари сметки.

В Сирия Башар ал Асад обгази собствения си народ. В Ирак отново се вихри сунитско-шиитско насилие. Обучаваната в САЩ египетска армия изби членове на “Мюсюлманското братство”. Това никак не прилича на устрема от 2011 г., когато падаха деспоти, а арабите говореха страстно за свобода и граждански права. Арабската държава на сигурността показа колко е издържлива; тя ражда екстремизъм. Както е отбелязал политологът и мислител Бенджамен Барбър, “фундаментализмът е религия под обсада”.

Сценарият за безкраен конфликт е напълно възможен. Все пак има лъч надежда. Репресивните системи оцеляха, но начинът на мислене се промени. Младите хора от региона (средната възраст в Египет, където живеят близо една четвърт от арабите, е 25 години) няма да се върнат към състоянието на покорство. Те усетиха вкуса на това да променяш нещата чрез протести. Също като в Иран, където дълбокото реформаторско движение бе смазано през 2009 г., за да излезе отново на повърхността през 2013 г., така и тези течения са дълбоки и отново ще излязат на повърхността.

Турция най-много се доближава до либералните порядки в близкоизточните мюсюлмански страни. Това е главното предизвикателство за региона - да намери модел, който помирява исляма и модерното, религията и несектантската държавност. Така че си струва да припомним, че турската демокрация е плод на съпроводено с насилие възвратно-постъпателно развитие, продължило 90 години, тоест откакто Мустафа Кемал Ататюрк основа републиката през 1923 г. и наложи западната култура.

Едва през последното десетилетие, с идването на власт на Реджеп Тайип Ердоган, е възприета идеята, че ислямът е съвместим с либералния ред. За мнозина светски настроени турци махалото отиде прекалено далеч. Протестите в парка “Гези” това лято бяха срещу намесата на Ердоган в личния живот на турците в името на исляма. Това бе демократичен ответен удар на турската светска периферия срещу консервативната анадолска сърцевина.

Ако в Турция на демокрацията са й били необходими 90 години, та да се развие така, че да не е антислямска, тогава 30 месеца след Арабската пролет са просто един миг във времето. Нещо повече - както Мустафа Акьол отбелязва в книгата си “Ислям без крайности”, Турция, за разлика от повечето ислямски страни, никога не е била колонизирана, вследствие на което политическият ислям не е придобил злокачествен антизападен характер. Той не е ...

Свързани новини: