Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина - 2

в. Култура

Продължение - вж първа част Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина - 1

Уникалното при спасяването на българските евреи е, че става дума за цяла една общност, при това сравнително многобройна. Затова от фундаментално значение е подразделянето на темата на две части – една за спасяването на “всички” български евреи в старите предели и друга за депортацията от новите земи, макар че те са част от един общ план, а събирането на евреи от старите предели е насрочено за шестия ден след това в Беломорието и непосредствено преди онова в Македония и Пирот.

Именно това разделяне на двата въпроса позволява, след като опишат депортацията от новите земи, ред автори да заключават, че “нито един-единствен български евреин не беше депортиран от страната”.

Оттам насетне двата разказа са построени по различна логика. За “вдигането” на евреите от новите земи се говори, сякаш нищо не се е подозирало за съдбата на депортираните. Що се отнася до старите предели, изселването на евреите от София през май-юли 1943 г., както и изпращането на мъжете в трудови групи, се представят като находчиви маневри за спасяването им от сигурна смърт.

Най-сетне, някои събития и мерки се представят съвсем превратно. Разрешената емиграция на известен брой евреи към Палестина през годините на войната се рекламира като изключителен жест на хуманност от българска страна. В действителност, по-значителна емиграция на евреи от България има през 1939-1941 г., но тя е в унисон с усилията на нацистка Германия да стимулира изселването на евреите от Европа.

Още през септември 1939 г. българските власти направо се заемат с прогонването от страната на няколко хиляди евреи с чуждо поданство. Ново, но неголямо засилване на емиграцията има при кабинета Божилов (септември 1943 – май 1944 г.), като тогавашният министър на вътрешните работи Дочо Христов, един убеден антисемит, разказва как именно той разрешил изселване към Палестина поради убеждението си, че “колкото по-малко евреи останат в България, толкова по-добре”. Днес всичко се размива в едно и прогонените евреи с чуждо поданство от първите години на войната се прибавят в сметката на спасените.

Спасяването и “традиционната толерантност на българина”

Оцеляването на евреите от старите предели предизвиква спорове и вътре в България, но те са от различен характер – въпросът е чии са заслугите за този уникален подвиг. И в тези вътрешни спорове има големи напрежения: изтъкването на приноса на опозиционните среди и църквата очевидно е за сметка на управляващите; разказът за Димитър Пешев засенчва царя; някои идеализират царя за сметка на назначеното от самия него правителство; акцентирането върху заслугите на отделни хора от управляващите среди е за сметка на опозицията и особено на комунистическата партия и т.н.

Точно големият разнобой по въпроса за конкретните приноси обаче допълнително спомага да се изтъкне един по-общ фактор, който се споменава от всички спорещи страни – “толерантността на българския народ”, а заслугите на политици и общественици с коренно различна ориентация започват да изглеждат като еманация на тази толерантност.

Съществен принос в изработване и налагане на представата, че спасяването на евреите е заслуга на “целия български народ”, има комунистическа историография – в съответствие с представите си, че решаваща роля в историята имат народните маси, а не отделни личности, но най-вече поради нежеланието си да споменава имена, очевидно несвързани с БКП, тя изтъква как “българският народ” не позволил да се извърши депортацията и “масовата защита”, която оказал на евреите.

В новите публикации вече се говори за “българската (демократична) общественост” и “гражданското общество”, които обаче запазват всички онези хубави качества, които има “българският народ” и особено “прогресивните сили” в ...

Свързани новини: