Стела Енева: Инвалидите в България само чакат помощ от държавата

Стела Енева никога не спира. Тя е двукратна параолимпийска вицешампионка от Лондон 2012. Дори в студени дни сега през есента тренира по четири часа на ден и почива веднъж в седмицата. А следващото й голямо състезание е чак през август 2014. За много работохолици това е нормално, но Стела е без крака от коленете надолу. Състезава се на гюле и диск и използва специално столче. Извън сектора за хвърляния обаче се придвижва с протези и ако не знаеш това, е трудно да разбереш.”Родила съм се с малформация на краката и още като бебе се наложи апмутация под колената, - разказва Стела - От малка започнах да се уча да ходя с тях, защото не искат патерици, бастун или количка. Първоначално целта беше да отида сама до тоалетната, до магазина или до училището. Сега те са почти сраснали с мен. Родителите ми не ми даваха да спортувам и да правя резки движения - за да не се счупят протезите. Стараеха се да не си натоварвам краката. Мислеха ми доброто, но това не беше добре за мен. Тялото ми искаше движение – за да не качва килограми и да се развива правилно. Затова спортувах – тенис на маса, фитнес. Днес много хора казват, че не съм с увреждане и че съм напълно здрава. Но това ми костваше много време и усилия.”

Усилията обаче се изплащат. А Стела твърди, че заради трудностите, които е преодоляла, бариерите, пред които се изправя, не са проблем. Завършва Икономическия университет във Варна и става счетоводител. Работи една година по специалността. Но през 2000 година Иванка Колева става шампионка на гюле на параолимпиадата в Сидни. Тогава Стела разбира, че има професионален спорт за хора с увреждания. До този момент си мисли, че спортът е за онези, които няма какво да правят. Решава да се занимава професионално с гюле и диск и изоставя счетоводството. Започва да учи биомеханика, методика на трениране, записва второ висше в Спортната академия…

Днес много от хората с увреждания завиждат на шампионката за характера и постиженията. Тя обаче твърди, че инвалидите в България разчитат прекалено много на чужда помощ и чакат наготово – от държавата, от родителите, от семейството. Стига до това убеждение покрай фитнеса си за хора с увреждания „Спортна зала Стела Енева”. Реже лентата му във Варна през април 2010 година. Но от решението да го направи до откриването му, както обикновено, има дълъг път.

Първото състезание на Стела е през 2002 година. Отива на световното в Лил и се класира 7-ма на диск и 10-та на гюле. Когато излиза на стадиона, за пръв път усеща тръпката от голямото състезание и уважението към хората с увреждания. „Винаги съм мислела, че съм човек с увреждане, но там разбрах, че не е така, - разказва тя. - Имаше много по-тежки случаи, но те не го показваха – че са увредени, че са зависими от някой друг, който да ги нахрани или да отиде до тоалетната с тях. В залата, където правихме обща физическа подготовка, видях, че има специални уреди за хората с увреждания и това ме амбицира още повече.”
В Лил Стела решава да направи собствена зала за хора с увреждания. Започва да търси подходящо помещение във Варна, което да е пригодено за инвалидни колички – да е голямо и да има големи коридори към по-широки тоалетни. Намирането му й отнема две години, но с помощта на община Варна открива зала от 200 квадрата. След това сформира и спортен клуб за хора с увреждания, в който се тренира вдигане на тежести, стрелба с пушка и лека атлетика. И тогава идва разочарованието. В началото в клуба е пълно с хора. Постепенно броят им намалява, а накрая почти няма желаещи. Въпреки че заниманията са безплатни, а материалната база – отлична. Оказва се, че на хората с увреждания им пречи болката и мускулната треска. Казват, че имат ангажименти и не могат да тренират. И в залата идват по 7-8 души на седмица.

“Фитнесът не върви добре, защото хората нямат желание и хъс, - казва Стела - В нея могат да спортуват и инвалиди, и здрави. Но инвалидите ги мързи. Вече ми е ясно, че когато един човек получава всичко наготово, - уреди, зала, треньор – и трябва само да дойде и да тренира, го мързи. Хората с увреждания са свикнали държавата да им помага и нямат нагласата, че трябва да дадат нещо от себе си. Не са готови да правят усилия, които да ги накарат да ценят чуждата помощ и да правят стъпки напред. А ако не минат през лишения и трудности, които каляват волята, никога няма да оценят помощта и няма да стигнат до моето ниво.”

Шампионката твърди, че спортът помага най-много на малките деца. Подобрява самочувствието и физическата им форма, и влияе добре на увреждането им. „Имам едно момченце с детска церебрална парализа. Направихме му протеза в Пловдив, а майка му забелязва, че ръката, която е атрофирала, вече има мускули. Родителите разбират колко голямо значение има дори и една тренировка. Спортът може да помогне на всяко дете да се чувства по-пълноценно, да е независимо, да има мечти.”

Засега мечтите на Стела са свързани със спорта. И не й пречи това, че след като в годината след параолимпийските игри в Лондон взе много награди, усети завистта на хората. Счита, че повечето от тях не си дават сметка колко труд и лишения трябват, за да стигне до тях. Или че новите й протези струват 50 000 лева…
Днес Стела твърди, че дори да я оставят на голо поле, пак ще спортува. „Спортът е като допинг, - казва тя. - И да искаш да се откажеш, не можеш. И тъй като човек цял се живот се доказва, ти се ще да покажеш, че можеш да направиш повече и от здравите.” Спортът е променил живота й и заради него хората не я приемат като човек с увреждане. Той може да обърне съдбата на хиляди други.

 

 

 

 

Росица Стойкова

Прочети цялата новина

Свързани новини: