Българското проклятие на емигранта

Роден съм в България, но съм живял повече в чужбина, отколкото в родината си. Освен това имам чуждо гражданство и по съвсем разбираеми причини пътувам по света с чуждия си паспорт вместо с българския. Всъщност, казвам „чужд”, но той е чужд за българите, а за мен е „свой”.

Работя, плащам данъци, участвам в гражданските процеси и се грижа за семейството си във Франция, като същевременно черпя с пълни шепи от благата на тази чудесна страна, която не ми е длъжна с нищо, но която ме прие с отворени обятия и ми позволи да стана себе си. Имайки предвид всичко това, ми е малко трудно да се нарека българин. И ми звучи странно. А понякога и жалко, и срамно.

Тези дни особено се натъжих аз, имигрантът, от отношението на българите към имигрантите, защото колкото и да се чувствам интегриран, дълбоко в себе си аз винаги ще бъда имигрант и винаги ще сънувам онзи дълъг и криволичещ път, по който минахме с баща ми преди 20 години с един раздрънкан полски фиат 125Р с регистрация  РК 5426.

Във всеки един миг ще усещам с цялото си същество миризмата на тубата с бензин, заклещена зад моята седалка, както и ръмженето на спукания ауспух, студените струи пот при всеки разменен поглед с граничарите…
Мигриращият човек таи в себе си двойнствена природа – в отношенията с напуснатата страна той е Емигрант, а в новата си страна е Имигрант.

От едната е избягал заради лошо, а е отишъл в другата за хубаво.  Само че нито е сигурно, че лошото ще остане зад нас, нито че в новата страна ще ни приемат радушно, поради което мигрантът винаги се чувства раздвоен и заплашен да остане в нищото между границите.
Ежедневно, по няколко пъти на ден дори, минавайки пред българските просяци пред магазина и пред входа на метрото, или срещайки българските камионетки, натоварени със събрани от улицата вторични суровини и всякакви изхвърлени машинарии, или пък превеждайки в полицията на „съгрешили” наши граждани, или разхождайки децата си в парка близо до спящите в палатки българи, се сещам да благодаря на съдбата, че не позволи на полския фиат да ме докара до такова положение.

В същото време изпитвам искрено съчувствие към сънародниците си, защото не само знам от какво бягат, но и през какви изпитания преминават с надеждата да се отърват от проклятието на българската безизходица. И аз съм спал в полски фиат, и аз съм бил по приюти за бездомници.
И ето, че в България днес също има имигрантска вълна, съставена от хора още по-клети и от самите българи. Такива вълни е имало и преди – арменци, белогвардейци… Имало е и вълни от бягащи българи – от Тракия, Македония. Нямало я е само сегашната свирепа омраза към иностранеца, нямало я е уродливата физиономия на сегашното пост тоталитарно българско общество, оскотяло до абсолютния примитивизъм на тоталната мизантропия.

Наистина е учудващо, че в страна, в която кажи-речи всеки иска да стане емигрант, се отнасят по този долен начин с имигрантите. Защото е крайно несправедливо човек веднъж да страда като емигрант от това, че е напуснал по неволя страната си, за да бяга от нещастията, а след това като имигрант да страда и поради дискриминация  в “приютилата” го страна, където не само се отнасят с него като втора ръка човек, но и го ръгат с нож, защото друг някакъв си чужденец си е позволил да извърши престъпление.

Представете си само какво щеше да ми се случи и на мен, и на всички нас, българските имигранти, ако приелите ни ...

Свързани новини: