Променяме се. Променят ни и най-близките хора. С въпросите си ни карат да се замислим, а отговорите... чакат до първата свободна минута.

Децата растат, растат и стигат и до задаването на въпроса, какво е щастието, как да разбера, че съм щастлив. Щастието къде живее? Щастието... на езика ми се изтъркулва бързия и наизустен „модел на отбиване на удара“. Щастието живее, където му построиш дом. Отнесено и философско. И почва да се увърта, да се носят води от семейната история, бърка се в дълбоката торба до корените на дървото на рода, сещаш се този път в почти правилния момент за някакво собствено преживяване. Говориш въодушевено, ръкомахаш, отсреща те гледат, мълчат, не подпитват. Отговорът е даден, но дали питащият е разбрал?

Щастието… То притежава недостатъка да е краткотрайно и да се „измирисва“ бързо от стаята ни. Щастието не се задържа с месеци в главите ни, а дава вид, че графикът му е наблъскан с дублиращи се часове и имена. Как да му се сърдиш? Благодарен си, че е наминало край теб за минути. Презареден си, ако те е щипнало и опарило, и си показваш „белега“ с гордост.

Децата растат, растат и се случва ролите да се разменят и да ти обяснят за щастието посвоему. Не че ти не разполагаш с вариант, но да го чуеш от устата на детето си, да видиш светлината и топлината, които обагрят лицето му, пърхащите криле от думите му да те разлюлеят. Вдъхновяващо е! Заслужава си чакането, трудът ти на майка и молителка за доброто му е възнаграден!

Синът ми се прибира. Гледа ме, не крие погледа си при обувките. Без предварителна подготовка сиянието му ме залива. Пита ме как съм и аз хвърча с чара си из коридора. Усмивката му е лъчезарна и е удоволствие да я изтеглям до безкрайност, а той да не се съпротивлява. „Мамо, разбрах какво е да си щастлив!“ – гласът му оцветява стаята и сърцето ми в цветовете на щедрата есен. Жълто, зелено, червено, кафяво, слънчево и още, и пак... Споделяме мигове, разнищваме часовете. Разказва ми колко удобно се е чувствал, когато прави определени неща, когато удовлетворението върви преди умората.

Расте детето и растат разбиранията му. Расте и се повдига на пръсти майчината ми душица. Притесненията, напрежението, сърцебиенето си подвиват опашките и освобождават терена за обич и радост. Превръщам се в ходеща радост, в пееща на мебелите и на прозорците певица от хора на недоволните, но винаги благославящи децата си майки.

Обедното ни време заедно е изядено. Тръгва отново на училище, щастието му е живичко и мърдащо, крехко, но здраво, и в коридора мъдростта му се преобръща пак в детска въпросителна: „Страхувам се, че ще си отиде щастието и пак ще съм тъжен...“