10 ноември като ден за размисъл. Ще има ли римейк на събитията? Кой?

Какво се случи на 10 ноември 1989 г.? Нищо съществено. Просто комунистите свалиха дългогодишния си партиен лидер Тодор Живков и го смениха с Петър Младенов. Ако търсим аналогията с днешните времена, същото се случи в началото на тази година, когато ДПС смени Ахмед Доган с Лютви Местан. Както тогава за БКП, така и днес за тандема БСП – ДПС единственото, което има значение, бе запазването за по-дълго време на конструкцията на властта.

Основен политико-културен феномен на първоначалния период на установяване на демократичните правила, продължил почти през цялата 1990 г., бе прякото участие на улицата във взимането на политически решения. Това беше възможно, защото тогава всички в София бяхме навън. Наистина всички и то от едната страна на барикадата! Бяхме заедно – и „качеството, и „количеството”. Еуфорично политизираното гражданство създаваше едно непрекъснато революционно настроение в столицата и не само диктуваше дневния ред на “Кръглата маса” и на все още комунистическото Народно събрание, но и предопределяше резултатите от гласуванията на борещите се за политическото си оцеляване комунисти…

За съжаление, доста бързо се разбра, че мнозинството е опиянено от извоюваната политическа свобода, но все още не е наясно какво да прави с нея. Много бързо всички потънахме в лепкавата наркотична атмосфера на ожесточените дискусии и политическото противопоставяне по линията комунизъм – антикомунизъм. И вместо това да ни доведе до нужния на всички ни катарзис, противопоставянето роди и следващия политико – културен феномен на българския преход – ирационалното разцепление на нацията по отношение на собственото й минало.

Използвам характеристиката “ирационално”, защото огромната творческа енергия, освободена при революционния взрив на промяната, бе насочена далеч от прагматичните и рационални реформи, необходими на обществото ни. В този ключов период, за който говорим, ни бяха нужни преди всичко икономическите лостове на антикомунизма и политическото отстраняване на комунистите от управлението на държавата, а не толкова антикомунистическата площадна риторика. Подобна ирационална поляризация  характеризира и днешната криза, но ефектът е още по-драматичен оттогава, защото вече сме членове на ЕС и НАТО…

Извън емоциите, обаче,  решаващото и за съжаление твърде спорно събитие през 1990г. бе решението на кръглата маса за свикване на ВНС. Това бе първият много важен момент на прехода, в който комунистите успяха да изиграят опозицията. За политическото и икономическото оцеляване на престъпната комунистическа върхушка бе от изключително значение “печеленето на време” чрез имитация на реформи. Към това решение се добави и самото спечелване на първите свободни избори на 10 юни 1990г. от БКП, преименувана за една нощ на БСП.

Тези изборни резултати потресоха обществото и техните тежки последствия за по-нататъшния ход на прехода са многократно и подробно коментирани и анализирани. Не мога да разбера как при целия натрупан опит от грешките на прехода, днес отново масирано се толерира идеята за бързи парламентарни избори, като се създава направо истерия в тази посока. Кому е нужно едно ново драматично разочарование? Нима не е ясно, че триото ГЕРБ – БСП – ДПС ще спечели тези избори? Тогава през 1990 г. СДС беше страхотна, огромна и влиятелна политическа сила. Нямаше нищо общо с рахитичния Реформаторски блок днес, съответстващ на още по-рахитичните протести.

За да си припомним неповторимата атмосфера на този съдбовен 10 юни 1990г. бих си позволил да цитирам световно известния рекламен и предизборен експерт, французинът Жак Сегала, който подпомагаше предизборната кампания на СДС (от книгата му „Имало едно време избори”, публикувана в България през 2005 г.):

“…Градът ликуваше, синьо-белите ...

Свързани новини: