Иван Стамболов – Сула: Питат ли ме де е Картаген

Античната политическа теория различава три вида власт: монархия, аристокрация и демокрация. При монархията властта се упражнява еднолично, при аристокрацията управлява истинският елит на обществото (Римския сенат до Август), а при демокрацията гражданите сами управляват обществото си чрез колективно взимане на решения. Другото, което са забелязали древните, е че тези три форми на управление си имат и своите сенчести съответствия. Монархията лесно се изражда в тирания, аристокрацията – в олигархия, а демокрацията – в охлокрация (диктат на тълпите). И тук аз се питам: кое е онова нещо, което кара монархията да се изроди в тирания, и кое е онова нещо, което пречи на демокрацията да се изроди в охлокрация. Кое е това, което кара нашата съвременна уж демокрация да се изроди в грозна олигархия от ориенталски тип и дали това е същото нещо, което би я спряло да го стори?

Вчера си говорих с моя адвокат, който е мрачен фаталист и апокалиптик. Той ми каза така: „Питал ли си се коя е трагедията на България? Нашата трагедия е, че граничим с Русия, макар и през Черно море. Всичките ни беди идват оттам и винаги оттам са идвали!“. Не съм съгласен. С Русия граничат много други държави и то по суша (например Полша, Финландия и Украйна, която доста време даже не е граничила с Русия, ами направо си е била в една държава с нея), пък за тях това не е чак такава трагедия. Следователно трябва да има нещо друго, част от което е задушаващата ни прегръдка с „големия брат“, нещо, заради което сме си „просто такива“.

Още във вече споменатата античност светът е бил ясно разделен на Изток и Запад. Това разделение става особена ярко в зората на средновековието, когато ние решаваме да си направим държава точно на границата между Изтока и Запада, поради което и до ден днешен сме разчекнати между едното и другото, всяко ни дърпа към себе си и ние дърпаме всяко от тях. Шизофренията става още по-дълбока от това, че българите са схватливи и толерантни хора, които са готови да приемат по няколко доктрини едновременно и после се чудят на кой свят се намират и дали са ориенталци с ориенталците или са западняци със западняците.

Още в древността, пък и сега, между Изтока и Запада има няколко фундаментални разлики. Първо, източният човек е по-мистичен, а западният е по-земен. Оттук източният човек е индивидуалист, а западният е много по-корпоративно настроен. Затова източните хора се „спасяват поединично“, а западните търсят колективно решение на проблемите. Не казвам кое е по-хубаво и кое е по-правилно – в подкрепа и на двата подхода има много сериозни аргументи. Второ, въпросът с божествеността на властта. За източните хора божествена е личността, която притежава и упражнява властта. За западните хора божествена е самата власт, но не и властниците в лично качество. Така стигаме и до третата фундаментална разлика – въпросът за закона. За източното политическо мислене законът произтича от властелина, докато според западното мислене властелинът е вътре в закона. Волята на източния монарх е закон, докато западните монарси поне привидно изпълняват закона и му се подчиняват. Дори и цезарите от епохата на принципата са придавали на волята си форма на сенатски решения. Конституцията е римско изобретение, а не картагенско.

Ето защо казах на моя адвокат, че Русия не е проблемът. Русия може единствено да е част от проблема, доколкото има някакъв проблем. Ние сме византийци, ние сме османци. Нашата демокрация, с която толкова се гордеем, е тънка фасада като декор в някой кинематографичен павилион. Отзад са вековните напластявания в мисленето и манталитета. На европейци се правим само през последните стотина години. Русия е проблем, доколкото Русия винаги се е смятала за третия Рим и иска да възстанови Византия със столица Константинопол. Но пък от друга страна няма нищо по-хубаво от това Константинопол да е отново православен – мисъл, която е човъркала и българските държавни ръководители чак до Фердинанд I. Проблем е, че в преследването на имперските си амбиции Русия не бръсне такива като нас и даже е склонна на брутално отношение към тях.

Моят адвокат, без да е колекционер, притежава цялата юридическа книжнина, включително и периодиката, издадена в България от края на 19 век до димитровската конституция. Липсват му може би не повече от 2-3 издания. Той е на мнение, че Царство България е било много по-интегрирано в Европа и неговото законодателство е било много по-синхронизирано с европейското в равнение с нашето днес, на нас, които сме членове на всевъзможни структури. Според моя адвокат най-голямата беда на обществото ни наистина е нереформираната правосъдна система, но не системата изобщо и не даже съдиите с цялата им скандална слава, а самите закони, които позволяват на съдиите и на съдебната система да бъдат скандални. За моя адвокат злото се корени в НПК и ГПК.

И наистина, самият аз съм наблюдавал два забележителни феномена в нашите закони. Единият е, че законът не задължава съдиите да водят процедурите по определен ред, а им позволява да определят по свое усмотрение последователността на действията в едно дело. Другият е, че законите не ангажират съдиите със срокове. Гражданите имат срокове за всичко по време на процеса, но съдиите – не. Съдът не може да бъде хванат, че отказва да направи нещо. Съдът признава, че ще го направи, само че някой друг път, маняна… Само чрез тези два механизма един съдия може да направи всичко – може да отърве, когото си поиска, може да унищожи, когото пожелае. И това положение се създава и поддържа нарочно. Прави се за власт! Защото е по-лесно да си купиш съдия, отколкото да си купиш закон. Това е стар византийско-османско-руски маниер.

Изобщо, безнаказаността на администрацията и магистратурата води до тяхната корумпираност. Защо никой не желае да въведе принципа на индивидуалната отговорност в администрацията? Защото администрацията е каста, чрез която се купува и упражнява властта. Класически е случаят с поощренията на данъчните. Ако един данъчен инспектор ви глоби, то той ще получи премия. Ако вие осъдите държавата, тя ще ви върне парите, но няма да вземе премията на данъчния. Защо тогава да не ви глоби? А може и да не ви глоби, ако се откупите със сума по-малка от глобата, която ви грози, но по-голяма или равна на премията, която данъчният би получил. И, вярвайте, глобите и премиите са изчислени точно така. Един най-обикновен полицай може да ви нарочи за национално издирване, да ви заключи в ареста за 72 часа (три денонощия!), след което да ви пита дали сте виждали някакъв документ отпреди десет години и да ви пусне. Всеки чиновник може не само да обърка плановете ви, но и да разбие живота ви. На вас ви остава само да съдите държавата и вероятно рано или късно ще я осъдите. Но ако след това държавата се види принудена да ви обезщети с пари, то това ще са пари от вашите данъци, а не от доходите на чиновника, който е станал причина за всичко. И вие вероятно ще си замълчите, защото се чувствате повече като поданик, отколкото като гражданин. Ето на това се делят хората в съвременния свят – на поданици и граждани. Ето това е драматичният избор, който ние се мъчим да направим вече близо век и половина в най-новата си история: поданици ли сме или граждани. И знаете ли кое е трагикомичното? Трагикомичното е, че макар да живеем на една и съща територия и формално в едно и също общество, част от нас са граждани, а друга част са поданици. Хайде да не ги съпоставяме в процентно изражение…

В началото се попитах кое е онова нещо, което кара или което пречи на монархията да се изроди в тирания, на аристокрацията в олигархия и на демокрацията в охлокрация. Кое е това нещо, което кара нашата крехка демокрация да се изроди в грозна олигархия още в самата зора на своето съществуване? Същото ли е то, което може да помогне на свободата да не се превърне в тирания? Най-лесно е да отговоря, че това е Естественият нравствен закон, вродената ни способност да различаваме добро от зло и свободната ни воля да изберем едно от двете. Но аз няма да го направя, а ще се върна към баналната метафора за двата града от двете страни на Средиземно море. Нека казаното дотук е отговор на въпроса на всички, които питат къде е Картаген и защо трябва да бъде разрушен. Картаген е като Армагедон – той е навсякъде и у всеки от нас във всеки момент. Той вечно ще съществува и неговото разрушаване винаги ще бъде актуална тема.

Статията "Иван Стамболов – Сула: Питат ли ме де е Картаген" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: