Фредерик Льоноар: Отворена или затворена духовност?

Фредерик Льоноар е популярен френски философ и социолог, роден през 1962 г. в Мадагаскар. Автор е на множество есета, романи и повести, преведени на двайсет езика и продадени в 40 милиона екземпляра, известен е с трудовете си върху природата на будизма и християнството. “Душата на света” (Колибри) е красива философска притча, в която седмина мъдреци от цял свят са призовани в Тибет, за да бъде избегнат съдбоносен катаклизъм. Те имат мисия да изковат заедно хуманен апел към цялото човечество, като предадат знанието си на две невинни деца: момче и момиче. Вдъхновяващо четиво, което търси отговор на редица екзистенциални въпроси и подклажда устрем за преобразяване на света, в който живеем. Следва интервю с автора на „Душата на света“ Фредерик Льоноар, публикувано в „Нувел Кле“.

- Според Вас Бог не е мъртъв, а се видоизменя. Свещеността придобива нови лица… или надява старинни одежди, но във всички случаи резултатът, твърдите Вие, е, че понастоящем преживяваме „едно от най-големите религиозни преобразувания, които са се случвали на човечеството“. И това преобразувание ни прави съзвучни с ХVІ век, с Ренесанса, сиреч с началото на модерната епоха, което Вие разглеждате отделно от по-нататъшното й  развитие. Нима е имало няколко модерни епохи?

- Кои са първите модерни мислители? Хора като Пико дела Мирандола (1463-1494), за които човекът трябва да бъде напълно свободен в своите действия и избор, включително религиозния избор – а това е направо революция по онова време, – всеки трябва да дава простор на своя разум, на своя критичен дух… и това не се отнася единствено до свещеното, напротив! Свободният човек, осъзнавайки своята непълноценност, търси нещо по-велико от себе си. Той се интересува от всички науки, от всички езици, от всички традиции. Препрочита Библията, рови се из Кабалата, опитва силите си в алхимията, астрологията и във всички езици на символите, изучени от човешките култури – омаян, той открива, че всички те са на негово разположение. Тази настройка към освободеното съзнание, този стремеж да се опита всичко са придружени от огромна жажда за търпимост, за толерантност. Тук откриваме Монтен, който съумява да обвърже дълбоката си преданост към католицизма с приемане на най-различни, та дори противоположни мнения.

В момента ние преоткриваме това изначално модерно мислене (…). Аз наричам това „ултрамодернизъм“, а не „постмодернизъм“, който къса връзката с идеалите на Ренесанса, напротив: основната характеристика не е променена, главното е отделният индивид (…). Има съществена отлика спрямо вторичния модернизъм, който бавно си проправя път през ХVІІ век, затвърждава се през ХVІІІ век и става водещ през ХІХ век… Покрай Декарт светът се разкъсва на две: от едната страна е вярата в Бог, въображаемото, символичното, те стават частен проблем, без да влияят върху физическия свят; от другата е науката, в пълен възход, изследваща бездуховната природа, обитавана от притежаващи разум хора-машини, която ще надделее. Вторият етап на модерното мислене изгражда системата на Просвещението. Кант и Волтер са вярващи, както и Декарт, но техният Бог е далечен и хладен архитект на Вселената и има единствено нравствено влияние върху хората.

Разумът (…) преобразява десетте божи заповеди в светски закон (Кант), а научните изследвания нямат отношение съм символичното и към Кабалата. Век по-късно тържествуват сциентизмът (…) и разделението между вяра и разум. Фойербах, Маркс, Ницше, Фройд – всеки от тях по свой начин се учи от Просвещението: щом „великият архитект“ вече няма реална връзка със света, щом за него дори не може да се разсъждава, значи, може и без него, той е само един идол! Това е апотеозът на ...

Свързани новини: