Бончо Гладиатора я видя да се промъква зад гърба му и застина – приведен към гроба, а в ръцете си стискаше сноп плевели. Знаеше си, че така изглежда смъртта – старица, която бавно се приближава към него, за да вземе искрата му. Сянката ставаше все по-голяма, разстилаше се наоколо, плъзгаше се змийски пред него и той очакваше последния си миг, когато тя ще го обгърне с мрак и лед. - Бончо, що дириш тук по залез? – чу зад себе си дрезгавия й старчески глас. Знаеше си, че не се ходи по мръкване на гробището. Но не го беше страх от мъртъвци, вампири и таласъми, а само от смъртта. - Хвана ме – прошепна той, а му се искаше да вие толкова силно, че да изплаши дори нея. Изправи се, но без да се обръща. Адамовата му ябълка хем искаше да изскочи от него, хе...