Евгений Дайнов: Comment is free, but facts are sacred*

Истински се радвам, че след като главни редактори ми съобщиха (не-публично), че са ми лично обидени и повече няма да си говорят с мен никога (по повод статията ми „Това, уважаеми, е краят на всекидневниците“), един от майсторите на българската журналистика Валери Найденов избра да прави друго. Да влезе в публичен дебат, със статията си „Това, уважаеми, е възраждането на вестниците“, публикувана в „24 часа“.

По причини, които ще станат ясни, нямам възможността да продължа дебата в същия вестник; затова пиша в OFFNews, откъдето започна всичко.

Надявам се, че Валери не ме включва в категорията на „вестникомразците“, които споменава няколко пъти. От години крещя за залеза на вестниците не, защото ги мразя, а защото – след електрическите китари – тях обичам най-много.

Мастилото ми влезе в душата още в края на 60-те, когато баща ми ме водеше на нощни дежурства със себе си. Слизахме в долната земя, където потни чичковци изливаха с черпаци с дълги дръжки втечненото олово (hot metal), което се оттичаше към калъпите, от които се правеха думите. Гледахме, как след подредбата им в големи плоски кутии (frames), се сглобяват металните страници на „високия печат“, където всички думи бяха написани огледално – и как, след намазването им с мастило, даваха „правилния“ отпечатък, пренесени на хартия. После, качвайки се отново на горната земя, гледах как баща ми проверяваше „шпалтите“ и накрая слагаше парафа „След поправки – за печат“.

Когато, след падането на Стената се появиха свободните и истински (т.е. с повече от 4-8 страници) вестници, всяка сутрин ги купувах. Всичките. Първо вдъхвах с блаженство мириса на мастилото, после започвах да чета огромния топ хартия, с който се разхождах из София през 90-те. А едно от любимите ми занимания беше в края на деня, преди затварянето на вестниците, да отида на гости в някоя редакция, за да усетя адреналина. И, от време на време, трескаво да дописвам или доредактирам някой материал, до който никой не беше стигнал и който забавяше вестника.

Не съм вестникомразец, а вестнико-обожател. Затова нямам силите да простя на онези, които със своите действия и бездействия убиха вестниците. Все едно някой да убие политическата китара и да се надява да не забележа; кротко и безропотно да мина на балалайка, например…

Може би след години интернет щеше да ликвидира вестниците и без помощ „отвътре“. Истината обаче – онова, което ме вбесява – е, че крепостта беше предадена отвътре далеч преди интернет да я срине отвън. Имаха избора да я отбраняват, но избраха да я предадат.

Защото, Валери, във вестниците има слугинаж. Отначало, преди 6-7 години, той започна почти невинно. Появиха се имена на видни политици, които на мен не ми се позволяваше – по най-приятелския и извинителен начин – да споменавам. Нищо, казах си, нещо са се объркали. Става дума само за мен, може в мен да е грешката.

После обаче се появиха цели списъци с имена, забранени за споменаване в критична светлина от когото и да е. Пак се примирих, в името на любовта (към вестниците). Намирах начин да поддържам своето самоуважение, когато в някой сутрешен блок повтарях, извън всякакъв контекст, забраненото във вестниците име. Като Цеко Минев, например, с когото проглушавах ушите на Нова ТВ независимо от това, за какво идеше реч.

После се появиха списъци с имена, които в никакъв случай не бива да бъдат хвалени. В името на любовта и приятелството с редакторите и журналистите, преглътнах и това. Опитах се да споменавам забранените иносказателно – да се сеща читателят, както беше преди 1989-та. И така – веднъж, дваж, докато на третия път съответната статия излезе с напълно изрязани от нея иносказвания.

Чак тогава вдигнах бунт. Съобщих на главните редактори, собственици, зам.главни и т.н. следното: „Примирявах се с такова положение на нещата, когато бях на 25, управляваше Тодор Живков, а зад гърба му надничаше ДС. Нито съм на 25, нито управлява Тодор Живков, нито пък сегашните милиционери са ДС, колкото и да си мислят, че са. Положението е неприемливо и няма да го приема“.

Оттеглих се навреме, защото точно тогава се оформяше другото, което според Найденов не е проблем (т.е. освен слугинажа) – монополът. За един исторически миг Пеевски и Сие придобиха реална власт върху вестниците и започнаха – за разлика от германците от ВАЦ, имащи монополно положение десетилетие по-рано – да диктуват директно редакционната политика. Резултатът беше, че именно вестниците предадоха най-важната свобода – свободата на словото.

Направиха и нещо по-лошо – изтриха разликата между факт и измислица. Спомнете си онази снимка на първа страница на „Монитор“, която даваше панорама на протеста ДАНСwithme, запълнил пространството от Орлов мост до Плиска, под заглавие „Протестиращи искат оставката на президента“. Подмяната на истината (реално случили се, доказуеми неща) с лъжа (неслучили се, без доказателства неща) доведе до цялата палитра на уродството в сегашната политика: че протестиращите са платени „протестъри“ и „соросоиди“; че всички революции в бившия соц-лагер са платени от американците и организирани по таен американски учебник; че ако имаш добра работа и плащаш данъци си изедник, а да си безработен и на помощи те прави „народ“; че медиите продължават да са свободни (макар на 87-мо място в света, след Тринидад и Тобаго); че никъде няма никакъв монопол изобщо. И пр.

Затова няма как днешните вестници да са „много по-свободни, критични и информирани, отколкото когато и да било в историята на българската журналистика“. Повечето от тях дори не признават фактите – които, както знаем, са „свещени“ – камо ли да имат отношение към свободата. Превърнати са в елементарни пропагандни рупори – толкова примитивни, колкото са били по времето на Гьобелс и Сталин.

Не те ме вълнуват кой-знае колко, обаче. Болката ми е за смъртта на онова, което в англоезичния свят наричат quality papers. Жълтурите да правят каквото си щат, това им е профилът. Сериозният вестник обаче не може да си позволи нито да има списъци със забранени имена, нито – да хуква да търси тираж там, на жълтата територия, където тираж точно за него няма.

Това се случи в България с добрите вестници. Омотали се в забранителни списъци – и затова главоломно губещи доверието на публиката си – те хукнаха да „жълтеят“, за да хванат нов тираж с нова публика. Това нямаше как да стане. „Жълтите“ читатели вече си имаха вестници. Сериозните всекидневници бяха четивото на образованото малцинство. Именно то им обърна гръб, а те не успяха да се вклинят сред „жълтото“ мнозинство.

Напоследък има плахи сигнали, че може би тези вестници са решили да възстановят онова поведение, което им носи авторитет. Като че обаче е прекалено късно; напусналата ги публика няма да се върне лесно.

Напускането, между другото, има и ясно определен исторически период на случване – юни 2012 година. Поводът беше медийното поведение по повод „зелената“ окупация на Орлов мост. Това поведение разяри образованата публика, която обърна гръб на една от трите големи телевизии (онази, която и днес продължава да губи зрители) и на „сериозните“ (вече в кавички) вестници. Бившите читатели на тези вестници дружно се преориентираха към току-що възникналите интернет „вестници“ като Офнюз и Дневник, които точно тогава получиха начална скорост и излетяха нагоре, задминавайки с лекота сайтовете на вестниците по читаемост. И заеха онова положение, сред онази публика, което имаха някога сериозните вестници.

Празното място, оставено от телевизията, бе светкавично запълнено от „стриймовете“ на Асен Генов и Иво Божков (и други), които пък, заедно с блогъри като Комитата, станаха първите национално известни звезди на новата мултимедийна журналистика. И днес, за да разберем, какво става в Украйна, не си купуваме вестник, нито чакаме вечерните новини по телевизията. Гледаме стрийма на Иво Божков от мястото на събитието.

Което, разбира се, иде да каже, че всеки край е и ново начало. За това Найденов е прав. Бъдещето наистина е прекрасно, само трябва да си го измислим. Това бъдеще обаче няма как да бъде измислено – камо ли обитавано – от хора, омотани с политици, ченгета, офшорки и олигарси; от хора, поддържащи „забранителни“ и „разрешителни“ списъци и отказващи да правят разлика между лъжа и истина, между диктат и избор; от хора, които са заменили професионалната си мисия с личен страх; както и от хора, които смятат за смешни принципите, съдържащи се в заглавието на тази статия.

Само свободни хора могат да измислят бъдещето; за несвободните винаги мисли друг – и винаги им измисля кошмари.

——————–

* Comment is free, but facts are sacred – Коментарът е свободен, но фактите са свещени.

Така се казва есето на дългогодишния главен редактор на вестник “Манчестър Гардиън” Чарлз Престуич Скот, което той пише през 1921 г. по случай 100-годишнината на вестника. В него журналистът защитава тезата, че пресата трябва да предава новините точно и безпристрастно. Думите на Скот се считат за синтез на ценностите на свободната преса и до днес.

Статията "Евгений Дайнов: Comment is free, but facts are sacred*" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: