Хвани Снарк с Луис Карол!

„На лов за Снарк“ (Колибри) е едно прекрасно, абсурдно, дегизирано в стихове и илюстрации пътешествие, което ще разсмее децата и мъничко ще натъжи онези уж зрели възрастни хора, разпознали в него мъчните си опити да се справят с предизвикателствата на ежедневието.

В тази ексцентрична поема странен екипаж от осмина джентълмени, един бобър и един ботуш тръгват на лов за нечуван, но много страшен, подозрително вкусен и крайно коварен звяр.

Луис Карол, авторът на тази кратка, но поучителна книга е убеден, че ако някой някога – а това е доста вероятно – го обвини, че пише безсмислици, основният му аргумент ще се основава върху следния стих: „А понякога бъркаха бушприта с руля.“

Луис Карол (1832–1898) е прочутият, обичан от малки и пораснали деца баща на „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“. Малцина знаят, че зад рожденото му име - Чарлс Доджсън, се крие неимоверно сериозен и улегнал мъж, завършил математика в Оксфорд.

Първите си литературни стъпки прави в семейното списание „Миш-маш“, а ексцентричната му поема „На лов за Снарк“ излиза за пръв път на български език, макар да е известна като един от неговите безспорни шедьоври. Следва откъс от творбата в превод на Кристин Димитрова.

– ТЪКМО място за Снарк! – с жар Звънарят извика
и пое към брега с екипажа;
пръст грижовен в косата на всеки натика
и така го извлече до плажа.

– Тъкмо място за Снарк, ето, казах го дваж,
повторете го с мен солидарно!
Тъкмо място за Снарк! Трети път – за кураж.
Щом повторя го трижди, е вярно!

Екипажът строен бе: ще почнем с Ботуша,
с тях дошъл бе и майстор Шапкар,
Адвокат, ако казус възникне по суша,
и Посредник, за борсов пазар,

и Играч на билярд – виртуоз и спортсмен,
който вписваше точки в графички,
и Банкер – финансист, твърде скъпо платен, –
за да пази парите на всички.

Бяха взели и Бобър, уж дошъл да гребе,
пък греблото смени с плетиво;
но (Звънарят твърдеше) той спасявал ги бе
неведнъж от незнайно какво.

С тях вървеше и оня, известен с това, че
на тръгване всичко забрави:
часовник, чадър, капитал – до петаче,
че и денк с ловни дрехи остави.

Той четирсет и две пътни чанти поне
бе стъкмил, всяка с надпис на нея,
ала някак пропусна да ги спомене
и останаха всички на кея.

То за дрехите, карай, че той бе облечен
по-уместно за кучи студ зиме –
с пет палта наведнъж; ала в миг безчовечен
бе забравил и своето име.

И откликваше с „Тук съм“ на всяко „Здравей“,
всяко „Дай път“ и „Вярвай в науката“,
всяко „Как му се викаше“, всяко „Недей“,
но най-вече на „Дръж ми перуката“.

А пред разни умници с по-остри езици
той се ползваше с не едно име:
от любов го наричаха Дъбови-трици,
от омраза – Ела-че-ритни-ме.

– На вид хич го няма, в акъла – съвсем –
тъй твърдеше Звънарят любим, –
но е смел като лъв, а тук други не щем,
щом сме тръгнали Снарк да ловим!

Той се смее с хиени и шегите солени
им връща с бърз мах на брадичката;
веднъж мечка държа този смел джентълмен и
є вдъхна кураж на горкичката.

Той бил нявга Пекар, ала късно призна го:
майсторял само сватбени сладки.
От това на Звънаря не му стана драго –
ни сметана на борда, ни ядки.

С тях дойде и един причудлив господин,
който беше ужасен тъпак,
но за Снарк все мълвеше и Звънарят отсече:
– Да го вземем на борда все пак.

Той призна, че Месар е – след седмица плаване, –
но единствено с Бобри работи…
Тук Звънарят, смутен от това споменаване,
изпоти се и взе да ломоти:

– Ама вижте какво, Бобър само ...

Свързани новини: