За обективното съществуване на критиците на протеста

и за възможната им морална катастрофа

Автор: Николай Слатински

Независимо от куражлийското и леко напомпано с апломб новогодишно приветствие на президента, България е болна.

Това се вижда с невъоръжено око в ключовите области, които говорят най-адекватно за състоянието на обществения организъм:

• политическата;
• икономическата;
• социалната;
• свързаната със сигурността; и
• социеталната (т.е. обществената – загуба на чувство за общност, размиване на идентичността, опростачване на не малки части от народа, разгневена емиграция на младите и креативните, знаещите и можещите).

В този смисъл протестите и протестиращите са сетива за ранно сигнализиране, симптоми и синдроми, които искат да ни кажат, че се разпадаме и пропадаме, че политически, икономически, социално, по отношение на сигурността и социетално съществуваме в система, в модел, в среда, които произвеждат хаос и анархия, нарастват стремително ентропията, пораждат преди всичко обществена аномалия и аномия, анемия и апатия.

Дори само за тази роля на протестите и протестиращите те би трябвало да бъдат подкрепяни или поне отношението към тях да бъде добронамерено.

Би трябвало, но сред не малко прослойки и страти на обществото това не е така.

Даже – и дълго време това ми се струваше абсурдно и парадоксално – ние сме свидетели как една значителна група доскоро десни или поне центристи, анти-БСП или поне не-БСП журналисти, експерти, анализатори и политолози, оглавиха в медиите кръстоносния поход срещу протестите и протестиращите.

Като махнем 2-3 дълбоко закомплексирани и мразещи по принцип леви, а по-скоро левичарски коментатори, именно тази група журналисти, експерти, анализатори и политолози е агресивна, понякога брутална, в отделни моменти реакционна, а има случаи и когато е мракобесна по отношение на протестите и протестиращите.

Това дълго време изпълваше с недоумение, дори с отчаяние такива като мен – откъде у тези хора се отприщи толкова злоба и злост, та нима те не си дават сметка колко зле и дори зловещо влияят на обществото, като фанатизирано, надъхано, нахъсено постоянно ескалират думите си, гнева си, омразата си, ненавистта си спрямо протестите и протестиращите?

Беше ме обхванал и мен гневът – по отношение на тези хора.   Вбесяваха ме техните съскания с пресипнало-шамански гласове и ме изпълваха с потрес подскачащите им от умствен тремор очилца…

Признавам си, че трудно „смилах” тази гротеска, този театър на сенките, тази показна страст и сласт да бъдат обидени протестите и протестиращите, като им се лепяха чудовищни обвинения (платени от Борисов, негови марионетки, поставени лица, мекерата) и като биваха наричани талибани, хунвейбини, пладнешки разбойници, та дори се цедяха словесно оригващи се прогнози как щели да тръгнат из кръчми и хоремази да преследват всичко ляво, честно и почтено…

Наистина бях вътрешно много гневен, защото не можех да понеса заслепеността и истеричността, с която довчера разумни хора оплюваха младите хора на България, само защото протестират, ала не го правят така фино, нежно, деликатно, кротко, възпитано и невидимо, както на оплювателите им се искаше…

Постепенно обаче се поуспокоих. Казах си – виж как и мен ме извадиха от равновесие с нелепите си писания!

Заради тези им писания бях загубил известна връзка с реалността.

Та тези журналисти, експерти, анализатори и политолози затова правят впечатление и ме вбесяват, защото имат силни пера, защото са отлично образовани, някои от тях са талантливи. И са се „изпедепцали” за 24 години да казват нещата ярко, образно, запомнящо се…

Ала за жалост, това, че точно те ни причиняват разочарование и се чудим как така паднаха ниско и низко, а толкова много ги харесвахме, в голяма степен ни заслепи.

Защото те изобщо не са сами, не се броят на пръсти. Такива, които мислят като тях не са единици, много са, само че нямат техния талант на публично „изокващи се” адепти и агенти на отрицанието на протестите и протестиращите.

За да се убеди човек, че това е така, е достатъчно да се огледа край себе си. Направи ли го, той ще види колко много са тези, които разсъждават по същия начин като описваната от мен група журналисти, експерти, анализатори и политолози.

Аз непрекъснато се натъквам на разсъждаващи по този начин.

Довчера сме мислили еднакво или сходно с някои познати, те са били с будна, про-демократична съвест, подкрепяли са европейските, модерните, либералните, нормалните, перспективните идеи и възможности пред България. А ето, че през 2013 г. нещо в тях като че ли се счупи, сякаш ги подмениха. И те започнаха да повтарят същите мантри. За да покажат, че не опорните точки са рожба на мантрите, а мантрите родиха опорни точки – за по-простите и по-фанатизираните, – докато за тези, които мислят по същия начин и изобщо могат да мислят, опорни точки не са нужни – те просто мислят така и толкоз.

Затова от разумни приятели, колеги, съседи, случайни минувачи чувам същото, което чета написано много по-остро, по-образно, по-определено чета у споменатата група журналисти, експерти, анализатори и политолози.

Лесно установим факт е, че има наистина сериозна част от българското общество, която обърна политическата си резба, взе завой, промени си отношението към проектите, промените, протестите и протестиращите за различно настояще и бъдеще на България и фактически се присъедини към електората на БСП.

Но електоратът на БСП така или иначе през тези 24 години непрекъснато е принуждаван от Позитания да заема антидемократични, анти-преходни, анти-разумни, анти-конструктивни позиции докато е в опозиция, а после да се присъединява ни лук ял, ни лук мирисал към про-демократични, про-преходни, про-разумни, про-конструктивни позиции, отстоявани от победените на изборите. Докато именно онази не-БСП част от българското общество, която напоследък промени нагласите и разбиранията си, на практика предаде модерната перспектива пред България и се превърна в силата, която крепи сегашното правителство и допринася за задълбочаването на непоправимостта на българските болести – политическа кокоша слепота, политическа клаустрофобия, политическа хемофилия, политическа суицидност…

Това, което искам тук да кажа е, че сме длъжни да отидем отвъд емоционалното обсъждане на статиите и интервютата на въпросната група журналисти, експерти, анализатори и политолози, която пред очите ни така радикално се промени в позициите си…

Трябва да осъзнаем час по-скоро, че става дума не за индивидуални (личностни) проявления, а за социумни, обществени явления!

Ние имаме не отделна група журналисти, експерти, анализатори и политолози, а ЦЯЛА ОБЩЕСТВЕНА ПРОСЛОЙКА, която се държи по качествено (дори злокачествено) нов начин, мисли по качествено нов начин, оценява случващото се по качествено нов начин и вижда близкото бъдеще на България по качествено нов начин.

Това, повтарям, е не индивидуален, А ОБЩЕСТВЕН ФЕНОМЕН и като такъв той трябва да бъде анализиран не през призмата на отделните специфики на групата хора – журналисти, експерти, анализатори и политолози (дали някой е номенклатурен изтърсак, дали е бил ченге, дали не се е реализирал в професията, дали е работил в Института по психология на МВР в тоталитарните години, дали си трепери за хляба в медията и обслужва работодателя си, дали е затънал в кредити, дали има психически проблеми и т..н. – все неща, така или иначе характерни за 80% от пишещото и говорещото експертно братство и сестринство), а през призмата на обществените процеси, тенденции и развития – т.е. именно като ОБЩЕСТВЕНО ЯВЛЕНИЕ.

Ако подходим по този начин, нещата някак си идват на мястото и пъзелът сякаш се подрежда.

При такъв подход така става ясно, не на последно място, и защо реакцията на тези коментираните журналисти, експерти, анализатори и политолози толкова много ни напомня писанията в „Работническо дело” преди, около и след 10 ноември 1989 г.

У мнозина от нас, ангажиралите се с промяната тогава – в столицата и по места (като мен) е болезнено живо натрапчивото чувство, преследващото ни усещане, че това, което се пише СЕГА срещу протестите и протестиращите ни деца е почти същото като онова, което се пишеше ТОГАВА срещу протестите и нас-протестиращите.

Все същата загриженост за България, за нормалния ход на живота, за ценностите, за възпитанието, за неестетичността в някои наши публични прояви, за нашата различност, която не се ползва с подкрепата на по-голямата част от обществото…

Ние бяхме набеждавани като неразумни, агресивни, поддаващи се на чужди влияния, присвоили си правото да говорим от името на обществото и българския народ.

По-бурните и по-буйните от нас бяха своевременно „контактирани” от МВР и „профилактирани” от ДС.

На родителите ни бе някак загрижено и почти небрежно подхвърляно, че не вървим по правилния път, пречим на останалите да живеят, работят, учат и въобще и изобщо…

Системно бяхме преброявани и все се оказвахме не само малко, но дори и доста по-малко, отколкото наистина бяхме.

Как в такъв случай да не ни се струва ставащото днес като déjà vu!?

Аналогиите не са никак случайни!

При всичките различия и просто невъзможни сравнения, годините (времевият интервал е малко приблизителен и леко условен)   1988-1990 и 2012-2014 си приличат по следното:

• И тогава, и сега има установено статукво.
• И тогава, и сега има държава, която чрез притежаващите властта (тогава основно – видимо, легитимно; сега основно – задкулисно и нелегитимно) имат всички главни механизми, с които да работят за укрепване на статуквото или поне в негова (т.е. в своя) полза.
• И тогава, и сега има едно малцинство (значително по-малка част от обществото) хора, които са срещу статуквото, защото то спира развитието на България, защото е обречено, защото се разминава с европейските тенденции, защото от един момент нататък удържането му може да стане само със сила (тогава – повече „твърда”, груба сила и по-малко „мека”, символна, да я наречем в момента ПиАр-на сила; сега – повече „мека”, символна, да я наречем в момента ПиАр-на сила и по-малко „твърда”, груба сила).
• И тогава, и сега има едно мнозинство (значително по-голяма част от обществото), което не мисли в категориите на развитието и перспективите, процесите и възможностите, а живее с конкретния ден, виждайки в промените заплаха за сигурността (днес на неизмеримо по-ниско равнище) и незнаейки какво да прави със свободата (днес – вече вкусило от недъзите на свободията).
• [за този текст най-важното] И тогава, и сега има една прослойка хора, които се оказват критично важни за изхода на социалната революция:

те са първоначално „за” промяната”, но тръгне ли тя, в един момент започват да калкулират какво могат да загубят и да спечелят от нея и се спират, уплашват се, прибират се обратно в леговището на не-желаещите промяната.   Когато този им обратен завой се случва, настъпва силна обществена драма, защото желаещите промяната са разчитали на тях, чувствали са се с тях много, а сетне остават заради тях в изкуствена засада, живеят с усещането, че са предадени, изоставени и трябва да се пренастроят и да се пренапрегнат, за да продължат с усилията за промяна.

И докато онези, които са „срещу” промяната са ясни, както са ясни и онези, които са „за” промяната, често изходът на промяната – да се състои или не, се е решавал от онези, които са били първо „за” промяната и после са станали „срещу” промяната, защото са се уплашили от нея и са решили, че тя може да им отнеме повече (напр. сигурност), отколкото да им даде (напр. свобода).

Сред третата група – на първо „за”, а после срещу промяната, и тогава, и сега имаше по една прослойка интелигентни, образовани, способни и надарени с остро перо и образна мисъл хора – хора, които обаче могат да съществуват само в неуравновесеността и чрез осребряването на състоянието „КРИТИКА НА СТАТУКВОТО ОТ ЗАГРИЖЕНИ ПОЗИЦИИ”.

Тези хора печелят авторитет, име, престиж, слава именно като активни критици на статуквото – т.е. критикуващи го правилно, но смело; политкоректно, но прогресивно; аргументирано, но в интерес на по-доброто на България.

Те имат нужда от статуквото и в това е техният златен шанс, тяхната златна мина – да отричат в изявите си нещо, което обаче не искат да бъде отречено като възможност за България от обществото.

В условията на статуквото те са силни, страстни, тях ги четат, за тях се говори и предава от уста на уста, те са образци на гражданска мисъл и като ги прочете човек, винаги възкликва – Как (им) го каза! Как (им) го рече!

Но когато в края на 1989 г. статуквото бе разклатено, разколебано, разстабилизирано и разомагьосано, една значителна част от тези глашатаи и пророци се промени, отказа да облече сините фланелки и дори някои от тях стигнаха дотам да облекат червени фланелки, които – понеже бяха нови, заизглеждаха още по-ярко червени.

Да, но… – както казваше тогава един настоящ одописец за Бойко Борисов…

Тези хора, тези глашатаи и пророци може и да имат всеки своя индивидуална съдба, да се свързват в съзнанието ни с конкретните си имена. Ала отново да кажа, да повторя, потретя и почетвъртя – те са запомнящи се лица, но всъщност са част от цяла ОБЩЕСТВЕНА ПРОСЛОЙКА. И тяхното анализиране трябва да бъде не на индивидуално, а на ОБЩЕСТВЕНО РАВНИЩЕ.

И така, ние днес се натъкнахме отново на една обществена прослойка – лутаща се емоционално сред силните чувства за необходимост от промяна и изключително панически страхуваща се от тази промяна. А сред тази обществена прослойка са и коментираните негативно от мен журналисти, експерти, анализатори и политолози – изявени и надарени автори с остро перо и аналитична мисъл…

Аз не бих си позволил да осъждам тази обществена прослойка като обществена прослойка, защото тя е изградена от индивиди, които преценяват на базата на своите субективни схващания за обективните дефицити на сигурността.

А сигурността е уникална жизнена необходимост – тя съчетава две несъчетаеми неща:

• физиологическото (инстинктивното, биологическото, „животинскостта” у нас); такава нужда трябва да се удовлетвори, за да се засити; и
• съзнателното (пречупеното през разума, социалното, „човешкостта” у нас); по тази потребност може да се работи, тя отразява психологическата индивидуалност на човека и общността.

В голяма степен напълно разбираемо е да се калкулират възможни щети и ползи от промяната, напълно естествено е да те е страх от промяната…

Макар че човекът затова се е отделил от другите животни, защото е започнал да се бори с вродеността на физиологичните нужди, с детерминизма на гените, със страховете и комплексите и е първото живо същество, което е видяло на съзнателно, а не на инстинктивно равнище промяната като шанс, а не само като риск.

Психологически трудно се смирявам, когато при тази разпадаща се и западаща България, има хора, които се страхуват да действат ЗА промяната, макар че вътре в себе си са стигнали до извода, че статуквото ги обрича.

Да приемаш мизерията на днешното статукво – това за мен е повече биологическо (ориентирано към оцеляване) и по-малко социално (ориентирано към развитие) поведение.

То пък едно статукво, че да го търпиш!

Статуквото на най-бедната и злощастна европейска държава!

Но все някак оправдавам такива хора – уморени от прехода, излъгани от прехода, прецакани от прехода, загубили от прехода…

И отказващи да дирят вината и у себе си, че са се оказали в тази роля.

Обаче, връщайки се към дискутираната група журналисти, експерти, анализатори и политолози – да ги оправдая напълно наистина не мога.

Оправдавам ги само частично – че те са част от една обществена прослойка, която предпочита нищетата (и сигурността) на статуквото, пред неопределеността (и свободата) на промяната.

Като частици от тази обществена прослойка, аз мога да ги разбера, да ги възприема, да ги оправдая.

Сблъсквал съм се с екзистенциални страхове и знам, че като страхуващо се същество, човекът е уязвим, плашлив, тревожен и като се страхува, както казват руснаците, той се бои…

В обществен, в социален, социетален, социумен план съзнавам, че протестите и протестиращите задават повече въпроси, отколкото дават отговори. Те са „за” промяната, но слабо отчитат, че от промяната има мнозина страхуващи се. И затова трябва да ги спечелят на своя страна или поне да понижат прага на страховете им.

Протестите и протестиращите вършат нещо велико, не се боя да го нарека така – те връщат жизненоважната необходимост от

Промяна в дневния ред на обществото.

Защото в последните 10 години България се разболя от страх от Промяната. А всяко общество, колкото повече се разболява от страх от промяната, толкова повече се пристрастява към Статуквото и се привързва към него просто като към статукво, като форма, без да държи сметка на съдържанието на това Статукво – не е важно какво е Статуквото, важното да е отрицание на Промяната.

Нашето общество се превърна в социумен наркоман, пристрастен към наркотика „Статукво”…

Когато обаче говоря за групата журналисти, експерти, анализатори и политолози, има нещо, което не мога да приема и не искам да простя.

Да, те са част от една обществена прослойка – о кей, като част от тази прослойка приемам страха им от промяната.

Но за разлика от останалите нормални и стресирани, обикновени и уморени в тази обществена прослойка, те се държат недопустимо – те изличат корист от този страх, те осребряват този страх.

Те не просто си живеят с този страх, ами го хиперболизират, произвеждат го, насаждат го в обществото.

Те искат този страх от промяната да стане ДНЕВЕН РЕД НА ОБЩЕСТВОТО, другото име на нашето общество.

Те искат да виждат все повече страхуващи се от промяната, за да живеят в съгласие със съвестта си. Защото те са умни, те знаят, че постъпват некрасиво, дори малко подло. И затова имат психологически проблеми. Те искат да се себеуважават, но затова им е нужно да намерят обществено оправдание, да изперат своя страх и угризението на съвестта си, че го осребряват.

Страхът е вътрешен проблем на отделния човек и той инстинктивно или съзнателно се скупчва в общности, в групи на себеподобни, в случая – на страхуващи се.

При тези журналисти, експерти, анализатори и политолози, обаче, да се страхуват вътрешно не е достатъчно, защото като страхуващи се вътрешно те не се уважават, те се самосъзнават като слаби, дребни, ситни – образчета, контрастиращи с маниите им за значимост.

Ето защо те агресират обществото, натрапват му и своя страх, оправдават страха си като го превръщат в обществено саморазголване, като задължително след това обличат голотата на страха си в морални одежди…

И така те се превръщат във войнстващи морализатори, в словесни инквизитори на всички не-страхуващи се.

Не-страхуващите се, протестите и протестиращите трябва да бъдат уязвени именно морално, да бъдат обрисувани като без-морални, безнравствени, без-етични, без-естетични.

Тази журналисти, експерти, анализатори и политолози нямат други принципи несъгласия с протестиращите и не биха могли да имат, защото иначе биха се наредили до инстинктивните идеологически мразещи по принцип левичари. Единствените им принципни несъгласия с протестите и протестиращите са, че не са достатъчно морални, достатъчно нравствени, достатъчно етични, достатъчно естетични.

Упреците им срещу протестите и протестиращите са в екстремизъм, хунвейбинизъм, талибанизъм, радикализъм, болшевизъм – но не в идеологическите координати на тези проявления, а в експресивността, в изразните средства, в хепънинговостта, в играта.

Тези журналисти, експерти, анализатори и политолози се опитват да заблудят обществото: като внушават, че те споделят стратегията – необходимостта от промяна, но не споделят тактиката – как тази промяна се преследва от протестите и протестиращите.

А всъщност те най-ефективно и ефектно убиват самата възможност за промяна, защото дори колебаещите се, страхуващите се, но имащи съвест, и склонни все пак да помогнат промяната, като четат техните опуси си казват – е, щом такива демократи и таланти като Х., като У., като Z. са срещу протестите и протестиращите, няма начин да подкрепим ТЕЗИ протести и ТЕЗИ протестиращи!

С което още повече се убива самата мисъл за възможността на промяната.

Разбира се, България може да не успее, Промяната в България може и да не успее.

В края на краищата, за разлика от 1989 г., днес хората, които искат промяната и работят за нея имат и друга алтернатива, освен да се борят с цялото си сърце и енергия.

Те – всеки поотделно, а вероятно в един момент и заедно, ще стигнат до извода, че както на никого не можеш нищо да дадеш срещу волята му, така и на обществото не можеш да дадеш против волята му европейски, модерни, демократични и нормални норми и стандарти.

А който е стигнал до този извод, той просто си отива от България.

Ето това е другата алтернатива, която за нас през 1989 г. още не бе нито възможна, нито мислима.

Днес обаче тази алтернатива съществува. И това не бива да се забравя.

Днес пред отказа да живееш в статукво има не една, а две опции, две възможности, две алтернативи:

• едната, която бе някога и при нас е – да се бориш срещу статуквото, докато го промениш;
• другата, която имат нашите деца е – да откажеш да живееш в статуквото и да емигрираш от него.

 

Ето защо е неизбежна моралната катастрофа, която ще преживеят коментираните от мен журналисти, експерти, анализатори и политолози:

• Ако протестите и протестиращите започнат да успяват, тези автори ще се окажат фактически на страната на най-ретроградните, реакционни и обречени на провал сили – където са олигарсите, ченгетата от ДС, мутрите и клептоманите.
• Ако протестите и протестиращите продължават да не успяват, то тези автори с перата си, с патоса си, с негативизма си, с ненавистта си срещу протестите и протестиращите, на практика ще допринасят за провала на първата от двете алтернативи и с това с писанията и изявите си работят за реализирането на втората от тези две алтернативи.

А това означава, че прогонват младостта на България.
И част от тази младост на България са техните собствени деца и внуци…

02.01.2014 г.

Текстът е публикуван първоначално в блога на Николай Слатински

The post За обективното съществуване на критиците на протеста appeared first on Noresharski.com.

Прочети цялата новина

Свързани новини: