Антикомунизмът като расизъм

 Антикомунизмът е начало на диктатурата.
Албер Камю, Есета. С.,1998, с.33

С риск да бъда криво разбран, ще възразя срещу някои вкаменели представи, от едни съзнателно насаждани,а от други безкритично възприемани.

Според мен измамно е митингът в София през лятото на 1990, разпрострял се от “Орловия мост” по дължината на “Цариградското шосе”, за който носталгично и до днес въздишат сините , да се тълкува като израз на осъзнат антикомунизъм. В подтика му в действителност беше заложено едно широко разпространено у нас явление, а именно склонността към приспособленчество.

Това се потвърждава от факта,че в този митинг, както по-късно и в Града на истината, числото на моите дотогавашни съпартийци,членове на БКП и дори партийни секретари, набързо преориентирали се, ако не беше по-голямо,с положителност не беше и по-малко от числото на некомунистите.

Това явление в България сам съм наблюдавал да се повтаря с математическа точност при всеки исторически обрат: при идването на германските войски през 1941, при посрещането на съветската армия през 1944, при разпадането на социалистическата система през 1989. Мотивите за поведението на мнозинството пнри тези събития, продиктувани от измененията в политическата обстановка, по мое мнение, бяха не убежденията, а съображенията.

Естествено имало е всред техните участници и хора искрени,водени от своите разбирания, но те са били винаги малцинство. При такъв повърхностен,бих казал, преходен характер на подобни изяви, логична е тяхната привидност и неизбежен разпад, както е и ставало винаги.

Това лято отново станахме свидетели на този манталитет.

Основания за негодувание у нас несъмнено има и те, за жалост, нито са малко, нито са незначителни. Можем да ги намерим в самата противоречивост на прехода ни, който се отличава, наред с назрялата необходимост от историческа промяна, още и с отсъствието на зрялост и рационалност, с липсата на справедливост и законност, с алчна ненаситност на едни и масово обедняване на други, но да се обясняват те четвърт век след като комунизмът като реален факт вече го няма с наличието на някакъв въображаем комунизъм и дейността на комунистически фантоми е не само несъстоятелно, но и замъглява истината.

А тъкмо това правят експонентите на нашата доморасла десница, появила се, за разлика от десниците в другите бивши социалистически страни, от липсата на кураж и по съображения за сигурност, едва след настъпилите промени. Един Евгений Михайлов, напр. ,който, доколкото ми е известно, в миналото не е имал никакви героични жестове, сега не се уморява храбро да твърди, че комунизмът у нас се завръща; неговият побратим пък Едвин Сугарев, също лишен от ореола на героичен съпротивленец някога, още по–смел и непримирим от него, направо казва, че комунизмът от нас изобщо не си е отивал.

Така ли е наистина?

Антикомунизмът днес не само в България, а и в цяла Европа, е възможен само като възглед, мироглед, нагласа, но като инструмент за практическо политическо действие той, подобно на самия комунизъм, е изживян и неприложим, поради простия факт, че не съществува повода за възникването му. Да не би НАТО и Европейският съюз да спят или на тях да им е все едно дали го има или няма? Да си припомним какво беше той в миналото,макар че не е много точно да го наричаме така (Тончо Жечев го определяше като „многосъставно явление“).

Повсеместно одържавяване в индустрията, селското стопанство, търговията, услугите, здравеопазването; ограничаване на частната собственост и на личната инициатива; еднопартиен монопол в политическия живот, в науката, културата, изкуството; задължителен монизъм във вижданията, тълкуванията, заключенията; отнета свобода за движение и право на свободен избор; нетърпимост към другомислието и другоговоренето; административна намеса в личното простанство и живот; пирамидална държавна и обществена структура; всичкото това налагано и охранявано безапелационно. Кой от тези белези днес у нас е налице и от ...

Свързани новини: